Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Вече знам, че Божиите пътища са неведоми, но се уморих да вървя по тях. Тръгвах на лов за храна като някой хищник — жена-вълчица, която излиза нощем в търсене на плячка, докато се опитва да преоткрие духа си или поне неговите криволици. Търся Главния ориша, Великата майка, Върховния архитект, Онова, което може да покрие със сянката си другата сянка, която ни е ослепила. Ще приема всяко нещо, което се появи, защото гладът на един ангел в немилост е неутолим, мисля си обаче, че Бог си е тръгнал. Може би е объркан, опечален. Може би Той също се страхува от една чудовищност, която разумът му не може да възприеме. Оставил е само дребни следи — трудно различими знаци, които събираме, като трохите на Хензел, с надеждата, че ще ни изведат от гората. И онези от нас, които успяхме да забележим тези знаци, започнахме да се самооткриваме.

Моето поколение се зае да събира тези парченца от Бога, тези фрагменти от светлина, разпръснати из света. Под едно дърво намерих раковините на африкански оракул; на една маса духовете ми проговориха; в един сън видях ангели; в луната открих лицето на Майката; имах видения от миналото… Бог постепенно ми се разкри и присъствието Му се разгаря в мен като освежителен огън. Той е онези невидими пръсти, които докосват слабините ми, една вътрешна вибрация, която пулсира като дете, което ще родя. Създавам Бог и усещам как той расте в мен. Съзерцавам напуканите балкони, разрушените стени, подпрените с греди тавани и усещам как разлива своята сила върху града. Това обаче е полъх от светлини, който накрая винаги се изплъзва. Търся го, зова го, викам го от дъното на душата си, но Той се крие сред развалините, останали от моите предци. Утрото отново помръква. Няма изход от рая… Олофи 80 80 Олофи или Олофин е едно от проявленията на Олодумаре, върховния бог в религията йоруба. — Б.пр. , Олофи, защо ме изостави?

За по-малко от седмица Давид свикна с децата благодарение на плана, предложен от Хулия. Първия ден Клаудия отиде с него, седна в хола, където в момента децата си играеха, и в продължение на два часа разговаряше. Давид гледаше и след известно време се включи в групата. Тя изчака десетина минути и в разгара на едно автомобилно състезание с кибритени кутийки обяви, че е време двамата да си тръгват. На следващия ден повтори операцията. Веднага щом пристигнаха, Давид седна на пода при останалите. На третия ден, докато той играеше, тя се престори, че си тръгва сама. Момчето се разхлипа, но Клаудия му каза, че слиза за малко долу, и излезе. Той плака известно време, после тя се върна, гушна го и продължи да разговаря, сякаш нищо не се бе случило. Следващите три сеанса протекоха по същия начин, единствено отсъствията й се удължаваха всеки ден, докато достигнаха три часа. По това време момчето вече дори не забелязваше оттеглянето й.

Един следобед излезе за два часа и реши да се обади от обществен телефон на майка Инес. След дълго обикаляне намери един, който работеше и чийто процеп не беше задръстен с монети… Монахинята й обясни, че в момента няма нищо, но може би следващия месец ще се открие място за чистачка в една енорийска черква. Клаудия й благодари и й каза, че ще отиде да си търси работа.

Намери я в една пицария в нейния квартал — заведението беше мръсно, пълно с хлебарки и мишки, както навсякъде в Стара Хавана, но в крайна сметка беше работа. За по-малко от седмица разбра, че там също се краде на едро. Затова нито пиците имаха достатъчно доматен сос, нито спагетите — достатъчно сирене, нито лазанята — достатъчен пълнеж. Управителят беше пръв в кражбите. Клаудия го познаваше, защото бяха учили заедно в гимназията. Благодарение на това получи мястото на линията за разпределяне на храната и скоро се приобщи към колектива, с една дума, включи се в процеса на присвояване на брашното, сиренето, доматения сос и оскъдните продукти, които идваха от неопределено място. Беше лесно да се разпореждат със стоката — също като на всяко друго място, където държавата е единственият собственик и следователно никой не се интересува от щетите. Някои предпочитаха да взимат от наливната бира, която се разтоварваше от камиона цистерна направо в охладените резервоари; други — от доматения сос; трети — от брашното. Поради тясната си връзка с разпределянето на спагетите Клаудия имаше широк достъп до сиренето. Скоро установи, че е открила златната кокошка, когато си даде сметка, че може да запази предишните си луксове. Сега, когато всички търгуваха с долари, тя започна да продава сиренето срещу зелените банкноти. Разбира се, бяха по-малко от преди, но имаше достатъчно, за да се изхранват с Давид и да не ходят мръсни. (Сапун! Щеше да има сапун!). Направи изчисления. С малко повече късмет бельото щеше да се износи след четири-пет години. Всекидневните дрехи можеха да издържат много повече, стига да не надебелееше… което беше невероятно при постоянната й диета. Щеше да има пари за дрехи и обувки на сина си. Нямаше да се налага да се откаже от дребните екстри — от кутийката си с гримове, от дезодорантите си, нито дори от вечерните си рокли. Можеше да оправдае всички тези придобивки пред Рубен като резултат от работата, благодарение на която получаваше долари.