Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

— Не ми каза къде отиваме.

— Да седнем на „Малекон“.

Слънцето, стигнало до линията на хоризонта, заприлича на сплескана пита. Силуетът му, изрязан като с ножици от виолетовите облаци, придоби формата на атомна гъба. Час по-късно нямаше и следа от здрача. Нощният живот със своите проститутки и трафиканти подемаше обичайния си ритъм.

— Чакаме ли някого?

— Скоро ще видиш.

Прозвуча оръдейният изстрел… и той беше като сигнал. Раздрънкани мотори, скърцащи колички, таратайки, всевъзможни превозни средства се появиха от улиците. Подобно на космически совалки, те носеха други, още по-чудати от тях возила — гуми от камиони, пироги, салове, канута и странни, неподлежащи на класификация дървени конструкции, направени с подръчните средства на отчаянието.

Веднага разбра какво се случва. Правителството се опасяваше от избухването на по-сериозно недоволство и понеже знаеше, че социалното напрежение е стигнало до краен предел, отваряше предпазна клапа и пускаше желаещите да избягат, както се бе случило през 80-те години с преселението през „Мариел“ 82 82 Между 15 април и 31 октомври 1980 г. над 125 000 кубинци напускат Куба през пристанището „Мариел“. — Б.пр. . Разбира се, най-непокорните рискуваха първи. Щом те напуснеха страната — достатъчни бяха няколко хиляди, — невидимата граница отново щеше да бъде затворена.

— Още имаме време — каза му Хилберто. — Това няма да продължи дълго.

— Кога започна?

— След бунта. В началото бяха един-два сала, сега има навалица всеки ден… или по-скоро всяка нощ. Но не е само тук. Казват, че през Хайманитас и Санта Фе бягат много повече. Ако не побързаме, ще имаме друг шанс чак след десет години. Не забравяй, че това е на цикли.

Рубен се вгледа в картината пред себе си, в тази призрачна сцена на град, който мъкнеше вързопи, деца и покъщнина, за да се впусне с грях в море, гъмжащо от акули. И внезапно осъзна, че кожите и боите, скрити в стаичката му, са се превърнали единствения смисъл на живота му.

— Май ще тръгна с теб — реши най-после той без капка съжаление. — Тази страна ми е дошла до гуша.

Великолепен ден. Идеален, за да излезе на разходка и да забрави за работата, да върви боса под дърветата или да гази из потока, който прекосява парк „Алмендарес“ и се превръща в малък водопад близо до шосето, минаващо през парка; вода, която тече под мостчетата и плоските камъни и отнася хартиените лодки, които като малка пускаше в кристалночистия поток и гледаше как стигат до обграденото със зеленина корито на реката, някога наречена Чорера, преди това — Касагуас, а още по-рано — Касигуагуас. Този спомен от детството вече е твърде далечен, може би далечен като епохата, в която епископ Енрике де Алмендарис е извършвал умиванията си на мястото, наречено по-късно Баните на епископа, на брега на спокойния вир на реката; след време тя взела името му, а поетите я възвеличили още повече, като я нарекли Алмендарес.

Така или иначе всичко това принадлежи на отдавна отминали времена. Като детството й. Няма ги вече водопада и веселото поточе, няма ги рибите в малката лагуна, където водата се събираше, преди да се хвърли стремглаво в реката. Няма ги павилионите, в които продаваха балони, няма ги и малките центрофуги, където бялата захар се превръщаше в лепкав ядлив памук. По-голямата част от пейките са изпочупени, а романтичният миниголф с подвижните си препятствия, с миниатюрния си замък, с малките железни прегради и лилипутските хълмчета е в развалини.

Така или иначе това е любимият парк на Давид. Клаудия се усмихва при спомена за последния път, когато го заведе там. Разходката му из парка е ритуал, който винаги се повтаря — подскача по плочите, тича и се крие зад стволовете на дърветата, хваща се за столетните лиани и се люлее на тях като един мъничък Тарзан, макар че никога не е виждал филм за човека-маймуна. Инстинктът на детството никога не угасва.

Работният й ден приключи рано. Всъщност работата бе прекратена заради малък пожар. Нищо сериозно, но Държавна сигурност заподозря саботаж и отпрати служителите по домовете им, след като ги разпита. Клаудия сви рамене — реши да не обръща внимание на неудобствата. Обади се на Хулия от уличен телефон и заръча да приготви Давид. После разговаря с момчето, за да му каже, че ще мине да го вземе. Прибра се в стаичката си и облече една от любимите си рокли от пъстър муселин, която е плътно прилепнала на бюста, а надолу пада свободно и се дипли около краката й като завеса от мъниста.