Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Денят е прекрасен за разходка в парка. Духа възхитителен вятър — едновременно топъл и свеж, който отклонява вниманието й от възхитените погледи и от предупредителните сигнали, които се носят във въздуха. Тя не знае, но животът й е на прага на съдбоносни промени, като в онези телевизионни сериали, в които всички обстоятелства сякаш се съюзяват против героинята. С тази разлика, че тя не е действащо лице от телевизионен сериал и не е сигурно, че в края провидението ще се намеси под формата на Deus ex machina и ще промени съдбата й.

Върви, погълната от спомена за нещо, което се е случило преди няколко дни — срещата с майка Инес. Смята, че това събитие е променило живота й, обаче се лъже. Това, което наистина ще го промени, предстои да се случи. Сега крачи по булеварда, наслаждавайки се на бриза, който гали бедрата и прониква през коприненото й бельо. Тропическият вятър е демон, който преследва жените в Карибите, а на нея това мълчаливо задиряне й харесва. Върви, полюшвайки ханша си, и примира от удоволствие, възбудена от дръзкия полъх на пасатите.

В момента не изпитва тревога. Може би ако предполагаше какво ще се случи, щеше да се върне обратно. Знае, че е близо до мястото и ускорява крачка, когато си спомня кой я чака. Приближава се — доверчива и ухаеща — към единственото място в града, което е трябвало да отбягва.

Вече вдишва мириса на морето, усеща соления вкус, който той оставя върху устните й. Полъх на вятъра, този палав воайор, повдига полата й, а тя я притиска с ръце. Точно тогава забелязва оживлението на ъгъла. Спомня си това, което е видяла преди няколко дни, но сега хората не викат, нито подскачат лудешки. В жестовете, във възгласите, в посоката, в която всички вървят, прозира конкретна цел. Край нея започват да преминават тълпи хора. На Клаудия й заприличват на плъховете от Хамелин 83 83 Град от приказка на Братя Грим, който един свирач избавя от плъховете, като ги извежда с вълшебната си свирка извън града. — Б.пр. , които излизат, привлечени неустоимо от вълшебна мелодия.

— Побързай, Тато, че ще останем!

— Скъпа, отиди да вземеш децата!

— Чичо! Отворили са „Малекон“!

Това е метафора, разбира се. „Малекон“ никога не е бил затварян. Клаудия веднага разбира, че става дума за друго. Край нея хората влачат дъски, гуми, огромни парчета стиропор, всичко, което се държи над водата. Някой я побутва и извиква:

— Размърдай се, момиче, няма време.

Тя излиза от вцепенението си. Моментът е настъпил, но същата сила, която я тласка напред, същевременно я спира. Да тръгне по море с дете? А акулите? А бурите? Нима може да взима решение за живота, за бъдещето, за съдбата на друг?

Край нея минават цели семейства, които мъкнат животни, чудновати колички, бутилки с вода… Бягството е всеобщо, allegro vivace 84 84 В музиката — бързо, живо темпо (итал.). — Б.пр. , вакхическо. И отново сянката на Хамлет: „Какво да правя? Да рискувам да замина или да остана?“ Знае, че подобно нещо не се е случвало отдавна, откакто преди повече от десет години хората нахлуха в посолството на Перу. Ще се повтори ли отново някога? „Сега или никога“ — мисли си тя като в сценарий на лош филм. Aléa jacta est. 85 85 Жребият е хвърлен (лат.). — Б.пр. Изминава тичешком половината пресечка до дома си и се втурва по стълбите, за да вземе Давид. Сърцето й бие толкова учестено, сякаш безброй барабани пулсират в гърдите й, в стомаха й, в главата й. Да замине, да замине. Да избяга. Да напусне този затвор. Да забрави мъчителното безпокойство. Да може да крещи, да мълчи или да решава. Няма представа какво може да я очаква отвъд хоризонта, който никога не е прекосявала, но сега не е моментът да мисли за това. Сега най-важното е да замине.

Шумът, трескавото оживление, морето, осеяно с плаващи предмети, брегът, изпълнен с хора, които вървят към близките плажове с примитивните си съдове — нови завоеватели на други земи — е фантастичен мираж на дневна светлина. Не се виждат полицаи, нито агенти. Сигурно са се смесили с тълпата, предрешени като цивилни. Някое наблюдателно око би могло да ги разпознае, но сега никой няма време за това.

Мнозина нямат търпение и дори не търсят ниско и достъпно място на брега. С помощта на приятели или роднини спускат плавателните си съдове до острите скали покрай стената.

— Имаш ли свободни места?

— Трима сме.

— Аз съм сам, приятелю. Дай ми шанс.

— Братле, ще ти дам сто долара, ако качиш мен и жена ми.

Предложенията и молбите зареждат въздуха със странна енергия. На местата, където стената е по-близо до морето, се тълпят хора. Към едно от тях върви Клаудия, хванала Давид за ръка. Още не знае какво ще прави. Намира се на кръстопът. Слънцето се издига в небето и истерията се засилва. Близо до нея избухват свади, но тя не им обръща внимание. Очите й са вперени в хоризонта, отвъд който е обетованата земя. Някой влачи лодка, натоварена на шейна на колела, и за малко да я събори.