Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Във вените на Куба тече не кръв, а огън; мелодичен огън, който разтапя структури и прегради, който възпрепятства мярата и много често — размишлението. Но ние сме такива, изтъкани сме от музика и това е нашата най-хубава черта и нашият най-голям недостатък. Музика, разнежваща душата, гравираща всеки сантиметър от гладката й като стъкло повърхност, дълбаеща вдлъбнатости и кухини, през които се промъкват аморфните и многоцветни емоции. Музиката е нашият дух. Жестовете, които сме научили, повтарят ритмите и вариациите й. Родена в африканските джунгли, примесена с европейски хармонии, тя е многолика, но въпреки цялата тази смесица все още е запазила същността на негърската колоратура.

Ударите на барабаните създават чувство за хаос, който прилича на разговор — всички импровизират в привиден безпорядък, но непрекъснато се водят по единия барабан, възпроизвеждащ един и същ модел. И сякаш това контролирано многозвучие оформя нашата самобитност. Дали от него се е родил буйният темперамент на островитянина, склонността му към безпорядък, общителността му, социалната му неориентираност? Едва ли има нещо по-близко до нас от този музикален диалог, където инструментите спорят безспир, без никой да е в състояние да отстъпи — ако един извиси глас, другият отговаря; ако първият се изказва, вторият го прекъсва. Това душевно неспокойствие е генезисът на нашата пламенност.

Музиката обаче е и мандала 48 48 Концентрична диаграма, която има духовно или ритуално значение в будизма и в хиндуизма. — Б.пр. , която ни позволява да запълним други липси. Тя е нашата парола и нашият отклик, своеобразен химн, който остава верен на корените си. На други народи им е достатъчен някой неясен ритъм, за да танцуват, ние трябва да кипим, ако искаме да дишаме. В Европа се танцува така, сякаш тялото има само един център на гравитация. В Куба, както в Африка, танцът има много центрове и зони на тялото се движат независимо една от друга, макар и направлявани с удивителна съгласуваност. И тази подвижност, това многогласие, тази живост, когато се шиш това, когато говорим, когато чувстваме, когато общуваме, когато любим, носи привкуса на тези ритми. Той е в гените на кубинеца — цяр за наранената му или прокудена в изгнание душа.

Чуваме ситното потракване на маракасите, жаловитата песен на петструнната китара, лудешкото биене на барабаните бата и отделяме хормони на чувственост и радост. Нашата музика е символ, знак за сила, нишка, която ни свързва със земята ни, надежда… И един от тайните езици на Бог.

Канеше се да вали още от обяд. Вятърът беше като гъста тъкан, в която хората се мятаха като уловени в мрежа риби. Мирис на леден хлор изпълваше въздуха.

Трите жени побързаха да пресекат булеварда, като се бореха срещу вятъра, който влачеше боклук и листа, изтръгваше предмети от ръцете и заслепяваше редките минувачи. Момчето лежеше върху рамото на майка си, наметнато с одеялце. Няколко души се обърнаха, за да изгледат странното трио — монахиня с тъмни дрехи, млада жена, облечена небрежно с дънки и широка блуза, и друга — с вид на проститутка, по шорти и миниатюрен потник.

— Казах й, че е пълна глупост — повтаряше монахинята.

— Като всичко, което върши.

— Знам, че двете сте прави. Добре, съгласих се, аз съм глупачка. Но нека сменим темата, или накрая ще се скараме.

Навлязоха в тесните улички, които ги предпазваха от вятъра. Въпреки очакваната буря децата продължаваха да играят с ръждясалите си обръчи сред планини от боклук. Единствено възрастните вървяха забързано, притиснали торбите си към тялото. Заваляха едри капки дъжд, които оставяха огромни петна върху прашната настилка.

Изминаха тичешком няколкото метра, които ги отделяха от жилищната сграда, и стигнаха до прага на някогашния дворец точно когато пороят зад тях се разрази. Прекосиха двора, Клаудия отвори вратата и трите влязоха, изтърсвайки дрехите и косите си. Урсула беше донесла няколко портокала, подарени й от един селянин, за чийто баща се грижеше. Сложи ги в умивалника, за да ги измие и да ги изстиска.

— Вече дори не си спомням вкуса на плодов сок — въздъхна Нубия.

— Давид го обожава — каза Клаудия и взе едно шише от лавицата, — но мога да му давам само от време на време. Тези от дипломатическия магазин си мислят, че сме милионери.