Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

— Вече ми се случи с една приятелка миналата година. Спомних си какво каза тя тогава.

— Благодаря ти, че ми донесе портмонето. До скоро — каза тя и го целуна на сбогуване.

Когато се качваше в таксито, той пъхна в ръката й двайсетдоларова банкнота. След пет пресечки и след като се увери, че никой не я следи, тя каза на шофьора да спре и слезе близо до „Рампа“. Така щеше да спести нари, които да използва за нещо по-добро от возенето в такси в два часа след полунощ. Както обикновено по време на карнавала, автобусът мина по обиколен път поради множеството затворени улици и булеварди. Накрая се насочи към кея „Лус“.

Клаудия се удиви от множеството, което завари на площад „Сан Франсиско“. С труд успя да прекоси човешкото море, което се движеше по потъналия в необичаен мрак булевард. Навсякъде имаше хора с маски, сякаш разпоредбата за забраната им беше отменена. И именно тези маски я накараха да застане нащрек, или по-скоро в положение на максимална степен на тревога, защото, каквото и да се случеше, правителството винаги щеше да се страхува от политическите атентати — именно поради тази причина публичните маскарадни празненства бяха забранени.

Загледа се в маскираните хора, които се движеха във всички посоки, в африканските „дяволчета“ 44 44 Черни роби, облечени в традиционните за Африка ритуални костюми, с които са танцували по улиците в Деня на влъхвите. — Б.пр. , които представяха клоунадите си, забиколени от полуголи негри, от негърки с широки като балони поли, от метиси, които подскачаха като блуждаещи огньове, и от мулатки, чиито гърди преливаха от тресящите се деколтета, докато танцуваха в калта като опиянени от тютюневия дим весталки. Внезапно Клаудия съзря купола, който се издигаше в задната част на черквата „Сан Франсиско“… Движението на тълпата обаче й попречи да застане на по-подходящо място, за да разгледа свода, издигащ се там, където би трябвало да има само празно място в развалини.

Опита да се върне и да пресече улицата по посока на кея „Лус“, но установи, че морето стига до основите на черквата, макар че само преди миг огромен булевард я делеше от залива.

Куполът. Успяваше да види само него — този невероятен свод, който се издигаше на мястото, където корабът на черквата би трябвало рязко да свършва. Също не успя да съзре фонтана с лъвовете, разположен в центъра на площада… Макар че това вече не я интересуваше, отново й се беше случило.

Смеси се с тълпата, за да усети със сетивата си празненството, от което познаваше само една жалка имитация. Беше много по-спокойна от предишните пъти — знаеше, че ще се върне. Муба й го беше казала и така бе станало. Нима кръстницата й някога я беше лъгала?

Най-много я заплени оргията на барабаните — един много по-близък до Африка ритъм, или може би все още неповлиян от други, възникнали по-късно ритми. При все това в него вече звучеше зародишът на нейната музика, или по-скоро сърцевината, зараждащият се кубински дух. И въпреки хладната януарска нощ — защото вече не хранеше никакво съмнение, че това е Денят на влъхвите от века, за който бе мечтал Карпентиер 45 45 Алехо Карпентиер (1904–1980) — кубински писател, журналист, музикант и музиковед, автор на редица романи, сред които „Векът на Просвещението“. — Б.пр. — усети как в нея се събужда духът на вакханалията; видя двойките, които се измъкваха през задната врата на черквата, близо до вълните, стигащи до колоните, и се облягаха на стената около храма, за да се облеят в пот и да стенат с други ритми.

Винаги е било така, помисли си Клаудия. Гладът за сладострастие и гладът за секс бяха белязали този вълшебен и обречен град. Така беше възникнала и така беше продължила историята му сред многобройните му социални превъплъщения. Нейният град беше като феникс — въпреки пепелта, въпреки крушенията, накрая винаги се възраждаше. Невъзможно е да угасиш клада с друга клада. В кръвта на обитателите му кипеше неугасима страст. Пламенност. Огън. Кипежът на горещи фалоси и набъбнали вулви… Честваше се тропическата Валпургиева нощ и демоните танцуваха навсякъде — робите е дрехите си от юта и е дяволските конични качулки разпалваха още повече тълпата със своя танц на свети Вит 46 46 Наречен на името на св. Вит, християнски светец, римски мъченик от времето на ранното християнство. Според поверието болен човек можел да оздравее, ако танцува пред статуята на светеца в деня на неговия празник. За някои тези танци се превърнали в мания, обяснена като психогенно колективно заболяване. — Б.пр. . Свободните негри и мулати е костюмите си на просяци и господари, на военни и благородници, е маски е пера и мъниста пародираха несъзнателно далечните карнавали на един европейски град, който като нейния беше неразривно свързан е водата, но който по онова време вече започваше да потъва — за разлика от Хавана, която изплуваше като Венера от морето, сякаш универсалната ентропия изискваше едно чудо да изчезне, за да направи път на друго.