Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

— Да не се казвам Урсула, ако още тази седмица не намеря човек, който да се грижи за момчето.

Клаудия вдиша сладникавия топъл въздух, който сякаш беше зареден със странни вибрации.

— Защо според теб ми се случва това? — попита тя след малко и започна да си гризе ноктите.

— Защото нощният ти живот отваря канал за Онолорио.

— Нямам предвид него, а преместванията във времето.

— А, имам една теория… и една тайна.

Клаудия престана да си гризе ноктите и я погледна заинтригувано.

— Тайна?

Урсула я изгледа със загадъчно изражение и на светлината на газената лампа лицето й придоби вид на обсебена. Клаудия си спомни за полската актриса в „Майка Йоанна от ангелите“ 47 47 Филм на реж. Йежи Кавалерович от 1960 г., носител на Сребърна палма от Кан. — Б.пр. .

— Аз също съм пътувала в миналото — призна монахинята, — но не в Хавана от осемнайсети век, а в Средновековието.

— Казваш ми го, за да ме утешиш ли?

— В никакъв случай. Посетих два пъти едно място със зелени ливади и къщички като от приказките. Прекрасен пейзаж. Наблизо имаше малък дворец, който приличаше на феодалните замъци по брега на Рейн, макар и не толкова разкошен. Там видях Хилдегард като малко момиче. Почти винаги лежи, болна е заради виденията… Много е странно, защото, въпреки че не знам езика, разбирам всичко — момичето предсказва бъдещето и дори знае с какъв цвят ще бъдат телетата и козите, които ще се родят в оборите на родителите й. Вижда взривове от светлина и аз ги виждам с нея. Според мен гледа с духа си, а не с очите.

— Знаеш ли какво си мисля? — прекъсна я Клаудия. — Хилдегард е виновна за преместванията ни.

— И аз смятам така — призна Урсула. — Но искам да знам как ще го обясниш.

— Всичко започна, след като чух касетата — каза Клаудия. — Това е единственото различно нещо, което съм правила през последните дни — да слушам музиката на тази жена. И… не знам как да ти го обясня. Не че изпадам в мистичен унес, но чувствам как музиката й сякаш ми показва частица от Бога, която не познавах; частица, която прилича повече на мен — по-мека, по-светла, по-женствена. Сякаш откривах чувственост в духа.

— И аз усещам същото — въздъхна монахинята. — Да ми прости Господ, но понякога имам чувството, че и аз съм пророчица, само че обградена от маракаси и барабани вместо от херувими с арфи.

— Все същата откачалка си — разсмя се за първи път Клаудия. — Страшно ти върви поговорката „расото не прави монаха“.

— Може би имам особена връзка с Германия или с Хилдегард. Ако прераждането наистина съществува, както са твърдели ранните християни…

— Слава богу, че вече няма инквизиция.

— Чувала ли си за единайсетте хиляди девици?

— Това е поговорка.

— С историческа подплата. Има една светица, Урсула, убита в Германия, родината на Хилдегард, когато бягала в Рим, защото искали да я омъжат. Единайсетте придворни дами, които пътували с нея, също били убити.

— Нали бяха единайсет хиляди?

— Никой не знае откъде са дошли хилядите, но това няма значение. Въпросът е, че аз също се казвам Урсула, разбираш ли? Урсула, като светицата, умряла в Кьоли. А сега имам видения за Хилдегард, друга германска светица. Мислиш ли, че тези неща са случайни?

— Урсула, наистина не знам какво да мисля за тази езотерична марихуана. Единствено ми е ясно, че снощи се чуках с призрак… стига да не съм се надрусала, без да зная.

— Исусе! Не казвай това дори на шега.

— Бих дала всичко, за да разбера какво се случва с мен. Исках да поговоря с теб, защото само ти можеш да ми помогнеш да разнищя тази история. Първо си помислих за Рубен…

— Занаятчията? — Монахинята сякаш забрави предишната тема. — Но нали беше в затвора… Или отново си го срещнала?

— Преди няколко дни.

— Каза ли му за детето?

— Не, щеше да се наложи да му обясня как го издържам.

— Понякога не знам имаш ли ум в главата — скара й се тя. — Каза ли на Нубия?

— За виденията ли?

— Не, за Рубен.

— Защо?

— За да чуеш друго мнение, освен това на монахиня, която споделя „езотеричната ти марихуана“, и една объркана жена, която постоянно витае в облаците.

— Не ми хрумна… А и Нубия винаги е против всичко!

— Иска ми се да се съберем трите, за да обсъдим въпроса. Освен това не съм я виждала от толкова време. Може ли да се срещнем тук?

Клаудия кимна с глава. Почти не можеше да разсъждава трезво. Реалността й изглеждаше като деформация на всичките й предишни изживявания, особено сега, когато миналото изникваше непрекъснато, за да й покаже необичайни картини — великолепните сгради, девствената първична красота на града й, спокойното съществуване на жителите му, освободените негри и мулати, дори роби, които учеха занаяти… Беше истинско чудо. Мисълта, че някога е съществувала такава Хавана, стопляше сърцето й, изпълваше го с радост, сякаш още беше възможно да мечтае за бъдещето.