Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

След като Урсула напълни половин кана, Клаудия прецеди част от течността, за да отдели кожиците, които можеха да запушат биберона.

— Знаеш ли какво сънувах? — каза Нубия и взе шишето, за да го даде на момченцето. — Че съм в чужбина и отивам в някакъв магазин, препълнен с храни, при това страшно евтини. Но когато се каня да плащам, продавачът ми иска купонната книжка. И какво мислиш? Не я нося! И през целия си сън се питам къде ли съм я оставила и заключавам, че съм я забравила в Куба, но не мога да отида там, защото съм избягала със сал и ако се върна, ще ме вкарат в затвора. Така че трябва да живея в страна, където има всичко, но не мога да купя нищо.

— Като говорим за заминаване — прекъсна я Клаудия, — чували ли сте нещо за лотарията за визи? Казват, че ония гринго в Представителството на САЩ са на ръба на нервна криза. Явно не са предполагали какво ще ги сполети. Молбите са към половин милион.

Урсула беше седнала на стол до кухненската масичка.

— Така си и мислех — възкликна Нубия. — Ще бъде по-трудно да спечелиш виза, отколкото Нобелова награда.

— Ако някой ви чуе, ще реши, че възнамерявате да напуснете страната — намеси се Урсула, заета да търси парченца лед на дъното на чашата си.

— А кой не иска? — каза Нубия.

— Аз никога не бих заминала.

— Говориш така, защото никой не те кара да дежуриш в комитета, да ходиш на манифестация на площада, да полагаш „доброволен“ труд, като събираш картофи, или да ръкопляскаш на всяка новопоявила се глупост.

— Дори да беше така, пак не бих заминала. Това е страната ми.

Нубия се вгледа в дъното на чашата си и заяви:

— Ти си щастливка. Мен нищо не ме свързва с това място.

— Не говори така за родината си.

— Майната й на родината. Все ми е едно дали ще живея тук, или при пигмеите в Африка. Само искам да ме оставят на мира, да мога сама да решавам как да живея и да не дължа отчет на никого.

Момчето изплака и изпусна биберона. Клаудия го взе на ръце и го отнесе в люлката. Сложи го да легне между възглавниците, оправи мрежата против комари и каза:

— Аз бих заминала, но ме е страх.

— От какво те е страх? Никъде не може да е по-зле от тук.

— Заради връзката ми.

Двете жени замълчаха недоумяващо.

— Може да звуча идиотски, но мисля, че ако напусна острова, ще изгубя духовните си покровители.

— Не звучиш идиотски, ти си идиотка — заяви безпощадно Нубия. — Ако цената за измъкването ми от тази трагедия е да престана да виждам два призрака, нямаше дори за миг да се поколебая. Призраците не ти дават да ядеш, нито събират домати вместо теб, нали? Тогава да се примирят с ограниченията си. Твоят живот срещу техния, ако изобщо имат такъв.

Лесно беше да се каже, помисли си Клаудия, но Муба нямаше да я последва до отсрещния бряг на морето, Индианеца също нямаше да напусне острова си. А без тях се чувстваше изгубена… както сега. От две седмици никой от тях не се беше появявал и отсъствието им беше като цвят, липсващ от тъканта на ежедневието. Не бяха обаче само виденията й, които я задържаха на острова. Напоследък беше забелязала как нишката, която я свързваше с града й, става все по-силна; беше връзка от светлина, сила. Предчувстваше, че без нея тя самата ще загине.

От друга страна, животът й ставаше все по-непоносим. Не можеше да се самозалъгва. Искаше й се да напусне острова, да се махне завинаги, да отиде в някое закътано, възможно най-далечно място — Ирландия би била добър избор. Или остров Малта. Как не й беше хрумвало досега? Остров Малта беше идеален, дори не знаеше къде се намира. Би дала всичко, за да промени нещата и да не се налага да върши досегашната си работа, но това нямаше да се случи. Промяна, която да й позволи да започне живота си на чисто, би била истинско чудо, а Клаудия не вярваше в чудеса… поне в този вид чудеса.

— По дяволите, само това липсваше…

От размишленията й я изтръгна не толкова угасването на тока, колкото възклицанието на Нубия. Трябваше да потърси нещо, с което да се осветяват. Прекараха останалата част от бурята сред гръмотевици и на светлината на една свещ. Когато тя изгоря, Клаудия си спомни, че има парче фитил и побърза да измайстори фенер.

— Къде е газената ти лампа? — попита Нубия, като я видя да рови из чекмеджетата и да изважда празна туба от паста за зъби.

— Дадох я назаем на Хеорхина — отвърна Клаудия, докато се мъчеше да разтвори задната част на тубата. Накрая успя и я оформи като триножник.

— Учителката от втория етаж?

— Да.