Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

— Здравей, Хеорхи — поздрави тя, когато жената й отвори. Носеше Давид на ръце. — Виж, адски съжалявам, но не мога да ти дам долара, който ти обещах. Ако искаш да изчакаш до утре… Или мога да ти платя с това. Разбира се, знам, че не е същото…

Жената грабна сапуна от ръцете й.

— Момиче, та това е злато — тя го поднесе към носа си, миришейки го настървено. — От седмица се къпя с перилен препарат и асмата ще ме умори. Де да ми плащаха така в работата.

Клаудия взе детето.

— Известно ми е с какво се занимаваш, Клаудита. Тук всичко се знае, но мен тези неща не ме вълнуват. Всеки да се оправя, както може — тя сниши глас. — Ако имах твоите години и твоето тяло, щях да зарежа училището и да отида на „Малекон“. Мога да гледам Давид, когато поискаш, срещу долар, сапун или паста за зъби на седмица. Все ми е едно.

Клаудия й благодари. Разбира се, беше истинско разточителство да плаща по един сапун седмично за гледането на детето й, но така щеше да може да работи допълнително сутрин и следобед и да печели много повече. Все едно че живееше при капитализма. Колко хубаво беше да е независима, да работи за долари и отгоре на всичко да печели повече за всеки допълнителен работен ден. Вече нямаше да се налага да полага безплатен „доброволен“ труд. Така беше истинско удоволствие да работи. Така животът й на труженичка беше удоволствие. Така си струваше да преизпълнява нормите, да бъде „ездачка“ ударничка, но не срещу тенекиени ордени, нито срещу дипломи, написани на амбалажна хартия, а срещу стоки, за да живее, срещу храна, за да засити глада си, стар колкото революцията, която го беше породила.

Господи, колко й беше писнало. Представи си какво би било да живее в страна, където хората печелят истински пари, а не хартийки, с които да пазаруват в мизерни дюкянчета, и как би се чувствала, ако можеше да влезе в който и да е ресторант, без никой да й казва, че това място е само за чужденци; и какво би било да отиде в някой магазин с парите, които е спечелила — и то не чуждестранна валута, а с парите на собствената си страна — да разгледа витрините с дрехи и да си помисли: „Тези боти са много скъпи, но ако пестя, ще мога да си ги купя след петнайсет дни или следващия месец“. Какво би било да крои планове, дребни краткосрочни планове? Да има свободата да избира между крем за лице или шунка от бут… Какво би било наистина? Във филмите беше виждала, че тези неща съществуват. Дали тези хора осъзнаваха колко са щастливи?

Една мисъл проблесна като светкавица в ума й. Ами ако убедеше стареца да я заведе в Испания? Не знаеше дали е женен, но можеше да провери. За първи път сериозно се замисли да напусне Куба. Да се махне от острова, да се отърве от мизерията, да има работа… да проси, ако се наложеше — не всичко в чужбина беше осеяно с рози, но щеше да го върши без страх, без преструвки или лъжи.

Пламъчето на газената лампа затрептя, докато тя разопаковаше подаръците и ги поставяше върху лавицата над печката. Както винаги, токът беше спрял. Това щеше да продължи два, три, четири часа. Кой знае? Кой можеше да предвиди каквото и да е в този непредвидим град, където несигурността беше нещо обичайно?

Дори самият факт, че живееше там, я изпълваше със студ; студ, който пробягваше по гърба й като ледено дихание… Застана неподвижно и шумоленето на найлоновите пликове престана. Продължи да усеща въздушното течение, въпреки че всички прозорци бяха затворени. Обърна се. Обгърнат от фосфоресцираща светлина, голият призрак на Индианеца я наблюдаваше, клекнал в един ъгъл. Давид си играеше с една лъжица, безучастен към появата на видението.

— Какво искаш? — прошепна тя.

Момчето изгледа майка си с интерес, отгатвайки по тона й, че го пита нещо, но веднага разбра, че не се отнася до него.

— Върви си — помоли го Клаудия. — Всеки път, когато се появяваш, се случва някакво нещастие. Умолявам те, върви си.

Индианеца се изправи в полумрака и се приближи бавно, с предпазливи движения. Клаудия си спомни, че самата тя се беше научила да се приближава до котките внимателно и безшумно, за да не ги изплаши. Призракът, изглежда, постъпваше по същия начин — сякаш се страхуваше, че тя ще побегне, преди той да й съобщи посланието си. Затова не помръдна. Остана на мястото си, но не защото стратегията му беше успяла, а защото усещаше смътно и с всяка клетка на тялото си, че той няма да я нарани. Близостта му по-скоро й оказваше хипнотично въздействие. Неясната фигура стигна на няколко педи от нея и тя видя една призрачна ръка, която се протегна и замъгли погледа й. Когато ръката се отдръпна, тя вече не беше в стаята си. А може би беше… само че сега спеше и сънуваше.