Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Опашката от чакащи хора беше огромна, но още по-внушително беше задръстването, причинено от тълпата, която преливаше от тротоара и стигаше до средата на булеварда. Полицаите бяха объркани, а шофьорите — изпаднали в истерия. Такава опашка заради един руски филм, който отгоре на всичко се казваше „Покаяние“ 40 40 Филм на грузинския режисьор Тенгиз Абуладзе, Гран при в Кан (1987), един от символите на т.нар. „перестройка“ в Съветския съюз. — Б.пр. ? Наистина хората бяха станали мазохисти. Не всички обаче мислеха така. Държавна сигурност, разтревожена от слуховете, беше мобилизирала силите на реда, които се опитваха да обуздаят навалицата. В програмата беше обявена само една прожекция, но беше очевидно, че салонът няма да побере всички чакащи.

Нубия и Клаудия, нарамила детето, чакаха два часа, докато Синематеката отвори, и още един час сред блъсканица до полузадушаване, за да влязат. Успяха да се промъкнат в последния момент, когато тълпата вече заплашваше да счупи стъклата. През тях чуха виковете, които съобщаваха, че ще има извънредна прожекция в полунощ за онези, които са останали навън. В киното имаше хора, насядали на пътеките и застанали прави най-отзад. Двете седнаха на земята.

„Тези руснаци са изперкали“ — беше коментарът на някакъв човек, когато трупът на вече погребания диктатор се появи за втори път извън гроба; защото този труп нямаше да намери покой в целия филм. И тайнствените му появи въпреки строгата охрана също щяха да разплетат мрежата от престъпления, които беше извършил зад паравана на публичния си живот, изпълнен с усмивки, с деца, поднасящи му цветя, и с речи, в които се възмущаваше срещу несправедливостите в този свят — нещо, което звучеше твърде познато на Клаудия, Нубия и останалите зрители в салона. Същото това нещо очевидно искаха да видят и онези, които продължиха да спират движението до полунощ, когато вратите отново се отвориха, за да пропуснат излизащите и влизащите, докато последната фраза пулсираше в колективното съзнание: „За какво е пътят, ако не води към храма?“. Сдържани ръкопляскания след този стих на перестройката.

Клаудия си помисли, че образът на черквата като проводник на прехода към бъдещето разкрива ключов момент от настоящето й. Черква… Храм… Параклис… За да има вяра в бъдещето, човек се нуждаеше от миналото си, но нейното минало й бе ловко отнето, потиснато и променено. Започна интуитивно да го усеща след видението на Оръжейния площад, узна го със сигурност два дни преди прожекцията на филма.

Същия следобед беше излязла във вътрешния двор и усети, че някой я наблюдава от тъмното стълбище. Спокойно простря чаршафите, а през това време Муба не помръдна, нито проговори. Когато свърши, остави кофата зад една саксия и излезе на улицата след призрака на старата робиня.

Преминаха по улици, площадчета, мостчета и дворове на една различна и кипяща от живот Хавана, но никой от обитателите й сякаш не забеляза нейното присъствие. До Клаудия достигнаха разговори и викове на търговци, научи клюки, слухове, престъпления от страст. Разпозна Площада на катедралата, който в момента не беше площад и на него все още нямаше катедрала, а се виждаха само полуиздигнатите стени на черквата на йезуитите, която така и нямаше да бъде построена, защото те щяха да бъдат изгонени от испанската колония, преди строежът да бъде завършен. При все това Клаудия успя да съзре с погледа си от бъдещето скелета на това, което щеше да бъде Главната енорийска черква, а по-късно — Катедралата… макар че дотогава имаше доста време. Сега теренът обхващаше само малкия площад „Сиенага“, тъй като водата нахлуваше от юг и от запад (по рововете, образувани по бъдещите улици „Сан Игнасио“ и „Емпедрадо“). Както й обясни Муба на разваления си испански, водата идвала от „общинските мери“ или пустите земи в близост до крепостната стена. Винаги било така по време на дъждовния период. Проблемът бил толкова сериозен, че построили лявата кула на черквата по-тясна от дясната, за да не препречва още повече пътя на буйните потоци, които заливали зоната. Това природно явление било причината за архитектурната асиметрия, която щеше да възбужда любопитството на мнозина в епоха, когато споменът за такива наводнения вече щеше да е изчезнал. Клаудия си припомни безбройните спорове за този необясним „дефект“, без който сградата щеше да бъде образец на съвършена хармония. При все това, каза си тя, това несъвършенство превръщаше хаванската катедрала в уникално творение. Без асиметричната си фасада историческият паметник нямаше да притежава същото очарование. Все едно кулата в Пиза да не е наклонена, а Венеция да не е заплашена постоянно от потъване. Уникалността на тези места се дължеше именно на подобни несъвършенства.