Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Изглеждаше по-слаб на дневна светлина, отколкото под електрическата крушка на улица „Сол“. Беше слаб, но все така хубав и с най-тъжната усмивка на света. Беше приготвил обяд — ориз, пикадильо от риба и салата от домати; огромни домати, които приличаха на мутанти. „Вносни са — обясни ми той. — Купих ги от дипломатическия магазин.“ Беше си все същият, обръщаше внимание на практичните неща — качество, което никога няма да притежавам. Каза ми, че се е върнал към единственото, което умее да прави, освен преподаването — да проектира и да изработва кожени изделия. Колани, чанти, сандали, дори бижута. Подари ми огърлица, която беше направил от завити кожени лентички, разположени като перли. Беше прелестен, примитивен накит, притежаващ уникалната красота на ръчно изработените вещи. „Радвам се, че се върна“ — прошепна ми той и ме целуна по рамото. Човек обаче никога не се връща напълно. Дори и в любовта.

Разговаряхме в продължение на повече от два часа. Смятах да му кажа за детето, но все си повтарях „след малко“, гледах през балкона и си поставях цел: „Когато сянката на сградата падне върху това петно, ще му кажа“. И сянката стигаше до петното, а аз си мислех: „Когато слънчевото отражение върху тази консервна кутия се махне, ще му кажа, че синът му се нарича Давид, в чест на скулптурата на Микеланджело“. И така стоях през цялото проклето време, докато внезапно той ме попита: „А ти какво прави?“. Сигурно забеляза, че нещо става с мен. Когато станах, той ме сграбчи за ръката. Може би ми беше сложил нещо в напитката, защото бях сигурна, че искам да си тръгна, но стоях като закована, без да мога да мръдна, примряла от желание и страх.

Не мога да си спомня как се качих в импровизираната спалня, нито как стигнах до леглото. Само си спомням ръцете му, ухаещи с онзи неизличим мирис на удобен и сигурен дом; езика му, обхождащ тялото ми от шията до най-далечната гънка; нежния звяр с червено като карамфил око, мека плът, която да поемеш между устните — големите и малките, — която да докоснеш застрашително със зъби, сякаш всеки момент ще я обезглавиш, и веднага след това да я погалиш с целувка, наподобяваща полувсмукване, полузахапване. Манна за гладните народи. Млечнобяла, любя те млечнобяла — прохлада за опустошената ми вагина. Как копнее за оргазми осакатената душа…

Треперя като стояла дълго време на пости курва. Разтварям краката си. Подмокрям се. Вържи ме за тези пръчки, не ме оставяй да избягам. Тялото ми се превръща в пираня, превръща се във вампир, превръща се в звяр, поглъща всичко и иска всичко. Религиозният екстаз е брат на плътския екстаз, а понякога двата се сливат. Ближи ябълката ми, потъни в моя Едем. Забий кръста си в моя хълм, остави ме да смуча твоя рай… Ангелите имат пол. Как да не обичаш Бог?

Меа culpa, mea culpa 37 37 По моя вина, по моя вина (лат.). — Б.пр. . Трябваше да му каже за Давид. Но тогава той щеше да поиска да отиде в стаичката й, а там бяха цветният телевизор, продуктите от дипломатическия магазин и дори дрехите на момчето. Щеше да разбере всичко. По-добре да не го вижда повече. Сега се радваше, че се беше измъкнала, докато той се миеше в една от общите бани. Отиде в къщата на магазинера и купи два литра мляко, които скри в една торба. За малко да отиде на „Монсерат“, но се уплаши, че Рубен отново ще я чака на ъгъла със „Сол“. Мина й през ума да вземе автобуса до кея „Кабалерия“, но веднага си даде сметка, че мястото е твърде открито. Предпочете да тръгне по малките зловонни улици.

Докато вървеше, кроеше планове. Щеше да си вземе душ (всъщност щеше да се облее с кани вода) и после щеше да легне и да слуша Хилдегард — малко трансцендентална медитация, преди да излезе да проституира. Защото беше курва мистик. Беше курва по необходимост, а мистик — по призвание. Тя също имаше видения като монахинята и съзираше същества, които никой друг не виждаше. Беше се превърнала в нова Рейнска сибила.

Песнопенията бяха свръхестествено творение. В началото Клаудия не разбра откъде идваше това усещане за абсолютна лекота, която завладяваше дори слабините й веднага щом пуснеше касетофона. Слушаше афрокубинските барабани, които придружаваха O Frondens Virga 38 38 „О, разлистено клонче“ — музикална творба на св. Хилдегард от Бинген. — Б.пр. и контите с привкус на гуагуанко, които обагряха латинския на Hodie Aperuit 39 39 Днес се отвори (лат.). — Б.пр. и тутакси предмети и създания — дори самата тя — придобиваха необичайна синьо-златиста аура, сякаш очите й разширяваха обсега си на възприятие и можеха да различават частици енергия или душевни състояния, невидими за обикновеното човешко око. Все едно наблюдаваше света през погледа на ангел. По-късно разбра причината за чудото — когато барабаните се съвкупяваха с девическите песнопения, предизвикваха изкривяване на пространството и времето, изменение на физическите закони, черна дупка, където душите на умрелите танцуваха лудешки мистичната си конта. Бог можеше да бъде доволен — божественото никога не е имало по-добър посредник, за да стигне до духа, вкопчил се в плътта. И именно една монахиня я приближи отново към божественото с тези песнопения и тази литургия.