Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

По едно време се осмели да се отдели от разкаляния път край стената и навлезе в една от подобните на пътеки улички. Ако беше в своя град, тази отсечка би съответствала на улица „Емпедрадо“. След като отмина четири-пет пресечки по нея, тя се стъписа от изненада. После изненадата прерасна в подозрение, а подозрението — в ужас. За първи път откакто се бе изгубила в този лабиринт, краката й не газеха кал. Случайно ли беше, че това бе единствената улица, настлана с кръгли речни камъни? Върна се обратно. За момента стената беше единственият й ориентир. Ако се намираше там, където предполагаше, че е попаднала, само този зид би й служил за пътеводител. Тръгна по следващата улица, но само след две пресечки пред нея внезапно изникна високата стена на една сграда. Ако предната улица беше „Емпедрадо“, тази трябваше да е „Прогресо“; „Прогресо“ обаче продължаваше без препятствия до превръщането й в „Сан Хуан де Диос“. Защо беше задънена?

Шум от стъпки прекъсна мислите й. Притисна се към стената и видя край нея да минават две сенки, които й заприличаха на жени в монашеско облекло. Тази гледка връхлетя върху паметта й като приливна вълна. Някъде беше чела, че по време на колониалната епоха съществувал манастир, след чието разрушаване „Прогресо“ се свързала със „Сан Хуан де Диос“. Страхът й прерасна в паника, но тя веднага се опита да размисли. Явно си въобразяваше невъзможни неща, също както когато си измисляше филми. Може би цялата тази загадка имаше по-земен произход. Може би снимаха филм в района и затова улиците бяха празни. Беше виждала фотографии от снимачния процес, на които фасадите на къщите бяха покрити с реквизитен материал. А калта по улиците? Може би са изсипали камиони пръст върху паважа.

Ако това беше снимачна площадка, все трябваше да свършва на някое място. Спомни си, че още не беше намерила адреса на магазинера, затова се върна на откритото място до стената. Навярно вече се намираше близо до площад „Албеар“, където се издигаше паметникът на инженера, построил в средата на XIX в. водохранилищата и акведукта, шедьовър за епохата, награден със златен медал на Парижкото изложение, който нито едно правителство след испанската метрополия не бе успяло да надмине, защото век по-късно продължаваше да бъде единственият път за водоснабдяването на град с вече над два милиона и половина жители…

Надяваше се, че скоро ще стигне до края на снимачната зона. Силуетът на Астурийския център щеше да се появи над тази стена декор, както и огромната сграда „Гомес“, издигната от кубинския милионер, площадът също щеше да бъде там. Излезе на едно равно място, където се извисяваше някакъв параклис. За разлика от предишното място това беше осветено от маслени фенери, поставени на десетметровата стена. Клаудия потърси парка, но не видя никакви следи от него, освен това не беше възможно да са махнали статуята. Това обаче не беше най-лошото. Спомни си, че там имаше здания, които беше почти невъзможно да бъдат скрити. Къде беше „Флоридита“? На мястото, където трябваше да се намира барът, който Хемингуей беше направил прочут, растяха зеленчуци… Реши да провери къде се е озовала и пренебрегвайки всякаква предпазливост, се доближи до параклиса. На мъждукащата светлина на фенерите различи почти нечетлив надпис, в който се споменаваше Света Богородица от Монсерат. Коленете й затрепераха. „Монсерат“ беше името, което приемаше булевард „Мисионес“, когато стигаше до околностите на площад „Албеар“.

До нея достигна резкият тропот на крака; синхронизирани стъпки, които се подчиняваха на странни команди. Би трябвало да избяга, но беше в такъв шок, че не можеше да помръдне. Неколцина мъже в униформи, които й се сториха като от времето на Наполеон, минаха край нея, без да я забележат, сякаш призракът беше тя, а не този военен отряд от осемнайсети или деветнайсети век — никога не бе разбирала от униформи.

Потърси наоколо стативи или кранове с камери, изчака напразно прожекторите да осветят сцената, наостри слух, за да чуе гласа на режисьора или на асистентите му. До нея обаче достигнаха единствено биене на барабани и далечни африкански песнопения в нощта.

Зави й се свят, гадеше й се и тя се опря на стената на параклиса. Наведе се, за да повърне. Непрекъснат и почти оглушителен шепот достигна до нея. Когато вдигна очи, кашляйки до задушаване, видя пълните с книги рафтове на книжарницата „Модерна поезия“, а на другия ъгъл — светлинния надпис на „Флоридита“. Намираше се до едно дърво на площад „Албеар“. В далечината се разнесе топовният гърмеж в девет вечерта, който сега звучеше глухо, както всяка вечер, когато прекосяваше залива.