Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Порив на вятъра отнася един лист, който пада в краката на Клаудия. Тя се спира и го взима, търси собственика му и го вижда седнал на разядената циментова стена. В погледа му долавя нещо магическо и тя има чувството, че го познава отнякъде. Оглежда гъстите мустаци, бледото чело, вида му на тъжен поет. Струва й се толкова познат, но същевременно толкова не на място… Или може би се лъже.

Обръща се и продължава пътя си, докато мъжът с горчивина се пита какво е станало с мечтите на тези разцъфнали момичета. Търси сред пожълтелите страници, които е написал за един Златен век, който вече не съществува. Колко далече е духът му от пламенността, с която е написал: А за жестокия, който изтръгва сърцето, с което живея, не отглеждам ни коприва, ни бодили — отглеждам роза бяла. Сега разбира, че не си струва да даряваш цвете на този, който позволява да се стъпче най-крехкото от всички.

Вятърът духа към морето. Нарочно изпуска листовете, които полетяват и кацат върху вълните. Някои се отдалечават от брега, в посока на Флоридския проток, с бързината на корабокрушенците, които бягат от острова постоянно; други попадат в течение, което ги връща обратно на сушата. Знае, че те ще останат там и постепенно ще пожълтеят и остареят под невъзмутимото небе. Не знае, че някои ще стигнат тази нощ до потайно място на брега, където един доведен до отчаяние военен решава да рискува своя живот и живота на децата си и спуска лодка в морето…

Клаудия съзерцаваше залеза, застанала до стената. Беше в толкова потиснато настроение, че дори не забелязваше колите, които обхождаха бавно седемте километра на най-дългата и живописна зона на проституцията в търсене на обичайната плячка. Предния ден бе имала много неприятен разговор с Нубия, когато й каза, че ще отиде със Сиси в „Насионал“ на вечеря с някакви туристи.

— Не мислиш за детето си — отвърна Нубия, почервеняла от гняв.

— Правя го заради него.

— Глупости! — извика Нубия. — Позволи на тази уличница Елена да те зариби!

— Говориш така, сякаш нищо не знаеш за живота ми — напомни й тя. — Досието ми сигурно е като на агент от ЦРУ.

— Трябва да продължиш да си търсиш работа.

— За какво? Предложиха ми единствено място на сервитьорка в пицария и на готвачка в работнически стол. Ти ли ще ми гледаш сина, докато съм на работа? Отгоре на всичко издателствата са пред закриване. За три месеца съм превела само два разказа. Какво повече искаш да направя? Да се принеса в жертва? Нямам призвание на будист…

Нубия я изслуша, като я гледаше осъдително. Накрая каза:

— Престана да излизаш с един мъж, за да тръгнеш с много.

Клаудия не знаеше какво да й отговори. При нормални обстоятелства Нубия щеше да е права. Но тук нещата не следваха обичайната логика. Трябваше да действа ирационално, ако искаше да оцелее. Това обаче го знаеше интуитивно, не беше в състояние да го обясни.

— Прави каквото щеш — заяви Нубия, — но нека ти изясня нещо. Не смятам да вървя по гайдата на Елена за артистичните ви имена. Не разчитайте на мен да използвам разните там Мавърки и Сиси. Не ми пука дори да сте с делегация на ООН — ако ме видите на улицата, най-добре преминете на отсрещния тротоар. Няма да ставам съучастничка в този бизнес.

Сега най-много се тревожеше за Урсула. След почти две години отсъствие тя отново беше дала признаци на живот. Клаудия се обезкуражи, когато разбра, че ще я изгуби отново седмица след повторната им среща. Орденът й я изпращаше да служи в източната част на острова, в далечни като някакви митични царства селца — Палма Сориано, Ел Каней, Маниабон, Сагуа де Танамо… Как ли щеше да реагира приятелката й, когато видеше момчето. Разбира се, щеше да премълчи за новата си работа. Ако й кажеше, със сигурност никога повече нямаше да й проговори.

Клаудия огледа хоризонта, изпитвайки отново чувството, познато на всички, които съзерцават залеза от това място. Дългата стена пред морето беше служила за любовно гнездо, за утеха в тъгата, за съветник в мъката… Особено сега, когато всички се стремяха към чудото да оцелеят, да могат да слагат всеки ден шепа ориз на масата за децата и старците. Тя също търсеше изход от лабиринта, но го правеше като човек, който върви нощем със затворени очи, в най-дълбоката тъмнина. Сляпа, за да види бъдещето си, каквото нито тя, нито другите изглежда, имаха. Как можеш да имаш бъдеще, като нямаш минало? Миналото беше история, наситена с войни и роби. И ако беше вярна поговорката, че всяко минало е било по-добро, какво можеше да очаква от утрешния ден? Този фатализъм, втълпен още от училището, беше подкопал духа й, макар че тя не съзнаваше това. Беше истинско чудо, че бе решила да следва история на изкуството след подобно повторение — година след година в училище — на нещастия и отчаяния. При все това паметниците, оставени от хората, живели в още по-голям ад от нейния, я привличаха по загадъчен начин.