Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Имаше среща с приятелката си при хотел „Хавана Либре“, но не близо до вратата, където ченгетата можеха да заподозрат нещо, ако видеха млада жена да се разхожда наоколо. „Не че ще вършим нещо лошо — каза й Сиси, — но винаги имам неприятности с тях. Само като ме видят, ми искат документите.“ Затова й предложи да се срещнат при хотела откъм Двайсет и трета улица, където салонът със стъклени стени и плътни завеси щеше да ги скрива от погледа на стоящите при входа.

Приятелката й се беше облегнала на парапета и наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха от книжарницата.

— Вече са тук — съобщи й тя веднага щом я видя.

— Къде са?

— Отсреща в книжарницата. Не ме видяха, но току-що влязоха. Да вървим.

Пресякоха улицата, следвани от любопитните и дръзки погледи, толкова обичайни сред кубинците, както и от комплиментите, подхвърляни от преминаващите коли. Две англосаксонки останаха удивени от този безочлив публичен израз на „сексуален тормоз“ — постъпка, която в тяхната страна щеше да предизвика съдебен процес, — но която в това кътче на Карибите не бе удостоено с ни най-малко внимание от страна на жертвите.

Приятелите на Сиси нямаха вид на мексиканци; поне не приличаха по нищо на онези мургави мустакати типове, които даваха по филмите. Представиха се изключително възпитано. Артуро и Хенри, на услугите на госпожиците.

— Приятно ми е, казвам се…

— Всичките й приятелки я наричаме Мавърката — прекъсна я Сиси. — Нали е романтично?

Те веднага поискаха да узнаят причината за прозвището и Сиси им разказа историята за изгубения пръстен и изрецитира стихотворението на Марти за мавърката, която хвърлила перлата си в морето, а после горко се разкаяла.

— Защо не ме остави да си кажа името? — попита тя тихо приятелката си, докато вървяха по „Рампа“ и търсеха такси.

— Да не си луда? Когато излизаш с туристи, никога не казвай истинското си име. Ако полицията вземе да ги разпитва, това може да те съсипе.

— Ще бъда само екскурзовод.

— Няма значение. За ченгетата всички жени, които излизат с чужденци, са курви.

Най-после туристите спряха едно такси и двете изтичаха към тях. Колата потегли към морето. За да стигнат до пристанището, трябваше да се движат край брега, но Мавърката видя как таксито прескочи бетонната стена благодарение на две стоманени крила, които блестяха на слънцето, и продължи към хоризонта… За пореден път Фантомас се изплъзваше от засадата на Скотланд ярд по най-необичаен начин. Дочу подигравателния му смях под синята маска.

— Топовният гърмеж прозвучава точно в девет — каза Сиси в момента, когато колата завиваше към пристанището. — Този обичай датира от епохата на пиратите. Никога не съм го виждала, но знам, че го изстрелват от крепостта, която се намира на отсрещната страна на залива. Казват, че по онова време входът му е бил по-широк…

Стигнаха до кея „Кабалерия“ и се отправиха към „Дон Джовани“. Въпреки че по стените на реставрираната къща вече избиваха петна, образували се под въздействието на селитрата, видът й беше все така внушителен. Изкачиха тъмната стълба, чиито стари стъпала отекваха гостоприемно. Артуро отбеляза, че за разлика от старинните сгради в други географски ширини, шумовете в хаванските къщи притежавали странното качество да пропъждат враждебните призраци от миналото. Хенри се съгласи с него.

— Знаете ли, че не приличате на мексиканци? — престраши се да каже Сиси.

Сервитьорът обаче вече идваше към тях. Избраха маса близо до един балкон — през него нахлуваше вятър, който развяваше покривките, сякаш бяха празнични знаменца. След като поръчаха вината и ястията, научиха семейните истории на двамата чужденци — бащата на Артуро беше чилиец, потомък на германци, емигрирал през 70-те години в Северно Мексико, където бе открил миннодобивна компания; семейството на Хенри произхождаше от САЩ и се беше заселило на мексиканската граница преди две поколения. Двамата се запознали, докато учели инженерство. Дошли в Куба, защото чули за бонусите на туризма й.

— Какво искаш да кажеш с това за „бонусите на туризма“? — тонът на Мавърката отвори ледена пукнатина в разговора.

Изплашена от въпроса на приятелката си, Сиси се намеси:

— Знаете ли на колко години е тази къща?

— На повече от сто — предположи Хенри.

— На повече от двеста — уточни Сиси.

— Невероятно!

Канелоните и лазанята пристигнаха и разговорът замря. Ядоха и пиха сангрия, докато статуята на Христос пред залива се обагри в червено от залеза.