Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

— Искам да знам само едно — каза Нубия. — Как ще изхранваш Давид?

— Ще продължа да превеждам.

— Но нали едва…

— Нубия, не настоявай. Няма да променя решението си.

Нубия погледна умореното лице на приятелката си, която веднага й обърна гръб и започна да разглежда витрината, на която имаше гол манекен, обграден от шишета с жълтеникав шампоан.

Ще оцелея. По някакъв начин ще оцелея. Но още не знам как. Сиси ме покани безброй пъти да отида с нея на вечеря с някакви туристи. „Търсят само приятелство. Скучно им е. Не познават никого.“ Казах й, че ми трябва истинска работа, а не да ходя по вечери и да оставям детето си вкъщи, а тя ми отговори, че това било работа — да придружавам самотни туристи и да разговарям с тях. „Не всички искат да правят секс“ — увери ме тя. Но на мен ми звучи странно. Да бъдеш компаньонка, нещо като карибска бавачка, която е достатъчно образована, за да разговаря за живописта на прерафаелитите, и накрая да получиш срещу това долари звучи твърде хубаво. Не мога да повярвам. „Единственото задължително нещо е приятният разговор — увери ме Сиси. — Останалото зависи от теб, но ще бъда откровена и ще ти кажа, че не си блъскам главата с неизвестни. Не философствам като теб. Ако ми харесват, лягам с тях и получавам повече пари. Ако не ми харесват, не го правя и край. Така или иначе винаги падат пари“… Не мога да я позная. Горката Сиси. Искаше да бъде кинорежисьор, като Месарош или Бемберг. Казваше, че мечтата й е да направи филм като „Аз, най-лошата от всички“ или като онзи канадския със заглавие, което й вдъхваше такава завист: „Чух сирените да пеят“. Същата вечер двете с Нубия спориха жестоко, защото Нубия твърдеше, че най-гениалното били мистичните пътувания на героинята към фотографските пейзажи, а Сиси казваше, че най-хубавото бил саундтракът — песента на сирените, които я призовавали към бездната на сътворението. Краят на филма, който беше след финалните надписи, когато половината публика бе станала и смяташе, че няма да се случи нищо повече, направо я подлуди. „Истински оргазъм на седмото изкуство“ — викаше тя насред салона на „Рампа“… Горката Сиси. Сега единствените й оргазми — стига да ги има — са с туристите, които дори не са чували за тези режисьорки. Точно това искам да избегна — да се превърна в разочарована филмова режисьорка, в бивша кураторка на музей… Все трябва да има някакъв начин на съществуване, което да не включва превръщането ми в съвременна хетера.

Преди седмица Сиси ме запозна с един студент по английска филология, който работи частно като екскурзовод. Намира евтини таксита (защото са коли на негови приятели, на които плаща комисиона) и организира екскурзии до исторически места. Накрая му се плаща в долари или в натура — дрехи, ядене, сапуни, паста за зъби… Ако се уверя, че не става дума за измама, с която да ме зарибят, бих могла да правя това, поне за Дависито, който не е много добре напоследък. Мисля, че има анемия. Но кое дете я няма? Трябва да отида отново в поликлиниката, за да видя дали са пристигнали иглите за изследванията. Бях там два пъти, но положението е все същото. „Съжаляваме, другарко, но още не сме получили иглите. Елате следващата седмица“… Аз — екскурзовод. Сякаш някога съм предполагала, че накрая ще стана самотна майка и отгоре на това безработна.

Тя беше Сигърни Уивър в „Пришълецът“. Движеше се насам-натам, чупеше печати и разкъсваше кашони, от които вадеше предмети със страховит вид, докато накрая намери мощна огнепръскачка, заредена с непозната енергия (лазер, неутрони, плазма?), прикри се зад клетката на котката си в края на лабиринта от коридори и надникна предпазливо, за да види дали Съществото е наблизо; през това време алармите на кораба пищяха пронизително, а компютърът майка нежно съобщаваше за самоубийството си… Това беше сценарият в съзнанието й, което се подготвяше да посрещне непознатото.

Пудреше си челото и носа със смлян ориз, боядисваше си веждите с боя за обувки и разнасяше върху клепачите си зелената сянка, измайсторена от крем дезодорант — не го използваше, защото запушваше порите на мишниците й, към който беше добавила капка зелен акварел. Единственото истинско в грима беше изсъхналото червило, което беше почти шестгодишно, но още изпълняваше достойно задачата си.

Сигърни Уивър извиси пред огледалото ръста си от метър и деветдесет — в действителност беше висока само метър и шейсет и шест, но не би имала нищо против да бъде като американската валкирия — и взе една ръчна граната. Вгледа се за няколко секунди в предмета и се приготви да махне взривателя. Почисти космите, полепнали по четката. Намести шлема си, който щеше да я предпази от липсата на налягане, когато отвореше външния шлюз, за да изхвърли Съществото от кораба. Четката изтръгна искри от косата й, заредена със статично електричество поради влажния въздух в скривалището й. Огледа бързо циповете на скафандъра, тръбите за дишане, индикаторите на шлема… Обърна се към огледалото, оправи роклята си и опъна полата… Огледа се, без да се вижда. Не беше ли променила последователността на кадрите? Астронавтката Рипли първо трябваше да се преоблече и да нагласи скафандъра, после щеше да отиде да вземе оръжието и котката. Или не? Ядоса се, че е забравила тези подробности. Беше време обаче да тръгва. Реши да остави новата версия за друг път.