Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Опашката завиваше зад ъгъла и минаваше покрай празните витрини на магазините. Трябваше да открие Нубия сред това море от хора. Взе на ръце момчето, което хленчеше заради жегата или може би беше уморено от ходенето, и започна търсенето от началото на опашката. Намери приятелката си шест магазина по-долу, малко преди да стигне до ъгъла.

— Помислих, че няма да дойдеш — прошепна Нубия. — Това тук е непоносимо. Полицията идва два пъти от сутринта.

— Трябваше да дам обяд на Давид — каза Мавърката и после попита, докато люлееше малкия, за да го успокои: — Кога отварят?

— В дванайсет и половина.

— Мислех, че ще бъдеш по-напред.

— Някои си запазват ред от три след полунощ.

Слънцето грееше безмилостно над нетърпеливата тълпа, а момчето не преставаше да плаче, въпреки че майка му все така го люлееше, за да го успокои. Нямаше дори педя свободна сянка, където да се скрие, но може би беше по-добре така, отколкото да стои притисната сред хората, които се лишаваха от носещия се по улицата приятен бриз, само и само да избягат от слънчевите лъчи. Спомни си за лятото по време на бременността си, за онази пещ, която произвеждаше милиони градуси в минута… или поне на нея така й се струваше. Беше ужасно преживяване, от което пазеше единствено болезнени спомени — постоянните болки, прорязващи гърба й, трудността с която вървеше, с която сядаше, с която спеше и най-лошото — глада. Мъчителен и безпощаден глад. Неутолим. Садистичен. През онези месеци изяде цялата вар, с която бяха покрити стените на стаята й. Дращеше по тях с един нож и събираше в чиния праха и тънките като хартия парченца, след което ги изяждаше със странно чувство на вина.

— Колко ще дадат? — попита тя, за да се отърси от мислите си.

— По четири сапуна и две шишета шампоан на човек. Затова ти казах да доведеш малкия… Някои си запазиха ред няколко пъти. Аз не успях, защото нямаше кого да оставя на мястото си.

Залюля момчето. Вгледа се в русия мъх по главичката му и въздъхна. Да, беше жестоко преживяване. При все това през всичките тези месеци на нищета в нея се бе зародило нещо вълшебно. Една връзка. Сякаш споделяше мислите си със създанието, което мърдаше в нея. Понякога до нея достигаха странни образи и идеи, бяха цветове или неясни форми, чието значение не можеше да разгадае. Един ден стигна до заключението, че са сънищата на детето й. Тази връзка още съществуваше, въпреки че бяха минали месеци, откакто беше родила. Бе достатъчно детето да я погледне, за да разбере дали е гладно, жадно, дали му се спи, или просто му е скучно. В действителност майка му не говореше много за него; съществуването му обаче беше не толкова на създание, което започва свой собствен живот, колкото на един глас, който се надигаше от самата нея. И за това слабо и плачливо същество тя беше готова на всичко.

— Можеш ли да го гледаш днес?

— Стига да е след седем…

— В осем ще ти го доведа.

Допря буза до главичката на момченцето и вдиша присъщото на бебетата ухание на теменужки и изворна вода.

— С Хилберто ли ще излизаш?

Въпросът на Нубия я стресна.

— Не, с него скъсахме.

Приятелката й я погледна недоверчиво. В същия момент избухна скандал. Някой беше излязъл от магазина и отново се беше наредил на опашката. Разнесоха се викове: „Нахалница! Тук има хора, които още не са взели нищо“. И отговорът: „Следващия път доведи баба си“. И други гласове: „Ако обичате, придвижете се и оставете това“. Опашката отново се раздвижи.

— За какво се скарахте?

— Не мога постоянно да се крия. Изнервям се.

— В началото не ти пукаше.

— Сега ми писна.

— Вече не го ли харесваш?

Мавърката сви рамене.

— Така и предполагах — отсече Нубия. — Страх те е, че ще се влюбиш, нали?

Мълчание.

Нубия отново я атакува:

— Какво значение има, ако се влюбиш? Ти си нямаш никого.

— Но той си има. И няма да остави жена си.

— Ти откъде знаеш?

— Щом не го направи досега, значи няма никога да го направи. Давид расте. Не мога да продължавам така — тя помилва главичката на заспалото дете. — Не искам да се привърже към него. Хилберто си има семейство.

— За бога, не си единствената в това положение. Има толкова жени, които…

— Не ме интересува какво правят останалите! Аз съм си аз. Сама съм на този свят и сама ще умра. Животът си е мой.

— Не знам защо изобщо споря с теб — прошепна Нубия. — Сякаш не те познавам.

Постепенно се приближаваха към вратата. Вече чуваха оглушителния шум на вентилаторите, поставени на входа, за да разхладят въздуха в помещението. Близо до вратата избухна нов спор.