Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Не смятах обаче да се предавам. Божествеността съществуваше; просто трябваше да я потърся на правилното място. Свързах се с други студенти, които също я търсеха. Винаги е съществувала тайна жажда за духовност въпреки всичкия марксизъм, който рецитирахме наизуст, и никой, нито един възрастен, нито една институция не предполагаше, че това търсене съществува — автоматичното писане беше връзката с личните ни ангели, йогата и астрологията се изучаваха в училищата по изкуство, обсъждаше се И-Дзин 28 28 И-Дзин, или Книга на промените — класически древнокитайски текст. В Азия е един от най-популярните методи за гадаене и предсказание. — Б.пр. във факултетите по журналистика и кибернетика и всички ходехме по сантероси 29 29 Жреци, упражняващи ритуалите на сантерията. — Б.пр. и спиритисти… Бяхме толкова щастливи, толкова изпълнени с надежда.

Сега всичко това беше минало. Отдавна престанахме да съзаклятничим и днес всеки се опитва да се оправя както може. Вече не ходя да ми гледат на карти, нито чета китайските хексаграми — отговорите не са отговори, когато няма дори път.

Вчера влязох в една черква за първи път от много години с намерението да се опитам отново да намеря истинския Бог. Поседях малко до съда със светена вода и се вслушах в безплътното ехо, което се носи в храмовете, сякаш са населени с духове, които са там, за да чуят молбите; в черквите обаче човек може само да се моли и да чака отговор, а аз останах глуха за Бог… не библейския Бог, когото никога не успях да чуя, а Божествеността, която е навсякъде. Но въпреки мълчанието на душата намерих нещо, което бях забравила — покой. Пълен и неземен покой.

В черквата сърцето ми се освобождава и полита. Разбирам, че пътят на очакването и молитвата е тесен, но е по-добър от всеки друг. Светът ни забрави, както забрави какво сме били преди време. Само някои старци, изглежда, си спомнят. Ние, младите, се опитваме да си представим какъв е бил духът на този някогашен град на чудесата, но е трудно да се пресъздаде подобен блясък само по няколко руини. Затова ставаме мечтатели, археолози на душата, превръщаме се в друиди срещу забравата, опитваме се да спасим изгубената памет, но не чрез филми — образите отпреди нашето раждане се пазят в тайни хранилища, — а чрез снимки и пожълтели списания.

Предполагам обаче, че става дума за непосилна задача. Вместо да ни помогне, светът се е превърнал в съучастник. Никой, нито дори онези, които продължават да посещават острова — сякаш става дума за някакво място за поклонение, не престава да повтаря старите мантри: край на проституцията, на бедността, на кастите, на дискриминацията, на привилегиите… Никой не иска да признае, че мечтата се е изгубила, че идеалите вече не съществуват, че са престанали да съществуват отдавна. В действителност са ни оставили сами с нашия глад и нашия дух… и с един-единствен въпрос, който е дилемата на моето поколение.

Клаудия излезе рано, преди слънцето да напече. В този час все още можеше да се усети влагата, която лъхаше от стените на къщите, попили нощната роса; влага, която никога не изчезваше напълно, нито дори в най-горещите дни поради постоянния морски бриз, който духаше в столицата. Малко след като излезе, я видя. Вървеше срещу нея сред движещата се тълпа, която оредяваше единствено в малките часове на нощта, за да се поднови на разсъмване. В осем сутринта улиците вече бяха оживени. Едни чакаха по опашки, други се движеха в различни посоки или се трупаха на автобусните спирки. Постепенно градът придобиваше обичайния си вид.

Първоначално Клаудия не й обърна внимание въпреки контраста на тъмните й дрехи сред шортите и тениските. Когато обаче беше на двайсетина стъпки от нея и погледите им се кръстосаха, сърцето й подскочи в гърдите.

— Урсула — прошепна тя по-скоро на себе си, отколкото за да извика приятелката си от детството.

Урсула не я чу, но видя движението на устните и изражението на лицето й. Ако не беше тази реакция, нямаше никога да я познае.

— Клаудита!

— Господи, откога не сме се виждали.

Прегърнаха се.

— Колко си се променила!

— А ти изглеждаш толкова странно с тези дрехи… Не приличаш на монахиня.

— И как според теб би трябвало да се обличам?

— Преди монахините носеха огромна шапка, която приличаше на голяма пеперуда, и дреха до земята.

Урсула се разсмя.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да видя племенницата на един старец, за когото се грижа в Сантовения.