Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Клаудия мълчаливо се люлееше на стола в очакване на познатите оплаквания, които щяха да продължат поне половин час. Едва след това щеше да е в състояние да я изслуша.

— По-добре да не се бях раждал. Ако не беше мама, може би щях да се обеся на някое дърво… Дори баща ми щеше да се зарадва.

— Не говори така — прекъсна го тя.

Акилес престана да се взира в тавана, с който сякаш си говореше от няколко минути, и погледна приятелката си.

— Ти не знаеш нищо — каза най-после той с тон на съжаление.

— Ти си този, който не знае нищо. Децата винаги са си деца.

Той въздъхна.

— Не съм ли ти казвал защо са ме кръстили Акилес?

Клаудия поклати отрицателно глава.

— Задръстеният ми баща фелдфебел решил, че синът му трябва да бъде дръвник като него. И за да ме вкара в правия път, първото нещо, което направил, било да ми даде името на воин, когото видял в един американски филм… Можеш да си представиш как се вкисна, когато научи, че от проекта му „Велик мачо“ се е получил отявлен гей — той прогони една муха, която кръжеше около него. — Намрази ме до смърт, особено когато му казах, че този гръцки Ахил, от когото толкова се възхищаваше, е бил най-прочутият педеруга в древността.

— Въпросът е, че на теб…

— Но това, което никога не ми прости, е друго — казах му, че той е виновен да съм такъв, защото, колкото повече се напиваше и тормозеше майка ми, толкова повече исках да се дистанцирам от всичко, свързано с това „да си мъж“. За нищо на света не исках да съм като него. За мен той беше животно.

— Това е…

— Знам, схема. Но узнах това твърде късно, когато вече бях опитал сладостта на плода и нямаше как да преразгледам травмите си.

— Говориш така, сякаш не се харесваш такъв, какъвто си.

— На настроения съм. Понякога съм щастлив, понякога не. Ти щастлива ли си?

Това беше знакът, който чакаше, за да му разкаже за рязката промяна в живота си, включително за двумесечния срок, с който разполагаше, за да си намери работа.

— И от какво ще живееш?

— Нямам представа. Дори не мога да работя на полето, защото имам изкривяване на гръбначния стълб. Не мога да стоя наведена над някоя бразда в продължение на десет часа. Ще умра от болка!

Приятелят й се залюля два-три пъти на стола.

— Може да ти изнамеря нещо. Нищо особено, но поне ще си изкарваш хляба.

— Какво е?

— Нека го обмисля няколко дни. Сега няма да ти кажа нищо, защото не съм много сигурен. Може ли да се видим следващата седмица?

— Когато кажеш.

— Но не се надявай много. Не обичам да обещавам нещо, което после… Господи! — възкликна внезапно той, като чу кукувицата на часовника. — Закъснявам.

— За какво?

— Имам събрание.

— Днес? Петък е.

— Това е събрание за заслуги и критики. Кандидатствам за вентилатор.

— И имаш толкова заслуги?

— Ами да, дори да не вярваш — влезе в стаята и извика оттам: — Събрал съм трийсет часа работа в селското стопанство през последното тримесечие, освен това отидох на последните две манифестации на площада…

Подаде глава през завесата от мъниста.

— … И се изтъпанчих отпред и виках колкото ми глас държеше. Сама прецени дали имам достатъчно заслуги, за да спечеля скапания вентилатор.

Отново се скри в стаята, порови в чекмеджетата и излезе след пет минути.

— Вземи — каза той, като сложи няколко банкноти в ръката на Клаудия, — да имаш с какво да изкараш междувременно.

Тя се опита да му ги върне:

— Благодаря ти, но леля ми даде малко пари.

— Няма да ти стигнат.

— Не, наистина — настоя тя. — Освен това не знам кога ще мога да ти ги върна.

— След десет-двайсет години става — отвърна той и я побутна към вратата.

Тръгнаха към „Рейна“ сред рояци деца, които играеха полуголи, и старци, вървящи като зомбирани с празни торби в ръка. Дори не успяха да се сбогуват като хората. Щом стигнаха до булеварда, Акилес се затича, за да хване един автобус, който спря на четирийсетина метра от тях. Клаудия го видя как изчезва сред тълпата от хора, които си проправяха път с блъскане и викове. Когато автобусът потегли, тя му махна с ръка за сбогом и се запъти към дома си. Сега се чувстваше обнадеждена и по-спокойна. Беше сигурна, че приятелят й няма да я остави да умре от глад на улицата. Тази мисъл й напомни, че няма нищо за ядене. Преди да се върне в стаята си, реши да мине през магазина и да купи някои неща.

За щастие не бе променила адреса в купонната си книжка и изпита благодарност към своя ангел хранител, че я бе предпазил да не допусне тази огромна грешка. Ако името й се беше появило в книжката на Рубен, това щеше да разкрие съжителството им — непоправима непредпазливост при стеклите се обстоятелства. Осъзна, че запазването на легалната й независимост я беше спасило от неприятности с полицията и вероятно от затвора. Би трябвало да се благодари на Муба — тя я беше посъветвала да не променя адреса си, когато Рубен й предложи. Така и така от три месеца живееха заедно — беше й казал той, защо да се затруднява да се реди на опашка в друг магазин? Тя за малко щеше да отиде в службата за адресна регистрация, но Муба я предупреди категорично да не го прави. „Твоят най-добър приятел е най-лошият ти враг“ — каза негърката на древния си пророчески език. Когато се върна, Клаудия обеща на Рубен да направи това друг ден, мина обаче време и прехвърлянето така и не се състоя. За щастие.