Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

— Винаги си била голяма оптимистка — тя понижи глас. — Знаеш ли, че Рубен е в затвора?

Другата я погледна ужасена.

— Да не би защото много говори?

— За незаконна търговия.

— Все същото е… Значи за това?

— Да, и най-лошото е, че запечатаха стаята и останах без дрехи и почти без пари.

— Е, сега наистина трябва да поговорим — каза Елена със съзаклятнически тон.

— Защо не дойдеш у нас?

— Днес не мога. Утре?

Разделиха се с обещанието да се видят на следващия ден. Елена изтича към ъгъла, махайки на едно такси, а Клаудия се прибра в стаята си. Когато затвори вратата след себе си и се обърна, за малко да изпусне пакетите. На стола до масата беше седнал мулат с дръпнати очи. Имаше светли дрехи и нахално изражение на лицето си.

— Готова си.

— За какво? — попита със запъване тя. — Ти кой си?

— Скоро ще ядеш от ръката ми, като птичка.

Тя онемя от изненада.

— Не знам за какво говориш — каза тя най-после.

— Трябва да благодаря на приятелката ти.

Внезапно Клаудия осъзна, че не говори с реален човек. Тогава се осмели и направи няколко стъпки, за да види дали ще си отиде.

— Харесвам жени като теб.

— Върви си — каза тя, като стисна устни. — Махай се.

Този мъж не й се нравеше. Различаваше се от Муба и от Индианеца заради студенината, която излъчваха думите му и не изглеждаше готов да й помогне. Заприлича й на пратеник от ада. За нейна изненада мулатът стана и тръгна към нея. Усети на лицето си ледения му дъх.

— Изгубих живота си заради една курва. Сега се възползвам от тях — той се разсмя с неприятен клокочещ звук. — Почти всички се ужасяват, като ме видят, казват, че съм вампир… Ти не се ли страхуваш?

— Аз не съм курва.

Мъжът се разсмя.

— Но ще станеш, красавице.

Тя замахна, за да го зашлеви, но ръката й премина през празно студено пространство. Образът затрептя като повредено холографско изображение, постепенно избледня и изчезна. Клаудия падна на колене, защото отново й се доповръща. Господи, какво й ставаше? Да не би да е болна?

Спомни си парфюма на Елена и дрехите й. Не работеше в дипломатически магазин, нито в посолство, а… топло, топло. Трябва да поговорим… Аз не съм курва… Но ще станеш… Изтича към умивалника, за да не повърне на пода.

Да проституираш ли, или да не проституираш? Това е въпросът. И само като си помисля, че щяхме да сложим край на язвите на старата империя! Но нищо не се получи както очаквахме. Сега всички продават душите си на дявола или на предложилия най-много, само и само да се сдобият със сапун или с пътуване в чужбина. Без значение са целта и средствата, без значение е дали договорката се постига в леглото, или в бара. Някои лягат срещу един бифтек, а други предоставят информация в замяна на къща, кола или срещу разрешение да им се изплати авторското право в долари. Промяната на факторите не оказва влияние върху продукта. Формулата за проституиране е винаги една и съща, а и не всички курви — мъже и жени — на този свят стигат до леглото.

Завиждам на храбростта на онези, които се осмеляват да крещят, да бъдат бити, да не се предават. Аз почти не смея да се съпротивлявам. Завиждам на онези, които предпочитат да изгълтат сто хапчета и да заспят като ангели… Да умреш… Да заспиш… Може би да сънуваш! Макар че също се питам какви ли кошмари са имали онези, които са сложили край на живота си. А ако смъртта е само паяжина, която улавя душите — добрите сънуват предишното си съществуване, а лошите страдат заради престъпленията, които са извършили тук? Къде ли ще отида, ако умра днес?

Търся излаз от хаоса, път към обетованата земя. Упорствам, вкопчвам се в надеждата, в някой лъч светлина. Още преди да предусетя катастрофата, любопитството ме тласна да изследвам вратата, отваряща се след смъртта. Още тъгувам за първите богове, които срещнах в една книга — красиви гръцки божества, пред които се преклоних без усилие; вероятни отгласи от един предишен живот, който предусетих в каменните им одежди. При все това беше краткотрайно благоговение, което изчезна заедно с детството ми, може би защото спомените ми отслабваха. Престанах да чувам гласовете им, престанах също да присъствам на беглите им появи и един ден си тръгнаха завинаги за обвитата си в облаци планина.

Тогава някой ми даде една библия. Първата. Спомням си вълнението, ритуала да я чета тайно, запазвайки за себе си насладата от момент, който не исках да споделям. Какъв сладостен егоизъм! Най-после щях да опозная Бога, когото хората посещаваха в черквите. Търсих ревностно между страниците, препрочетох много глави, мислейки, че не съм разбрала добре; реших, че вината за това е в странния испански, на който бяха написани текстовете. При все това, колкото и да се старах, не открих Бога от сънищата ми. Едно отмъстително и раздразнително създание беше узурпирало мястото му. Неговият глас, въздигащ се от страниците, ми вдъхваше тревога. Беше същество, което забраняваше опознаването на хората. Що за дух беше това?