Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Завръщането на познато място й подейства като защитен екран. Вече й беше достатъчно да знае, че е в безопасност; сякаш някаква милостива паяжина замъгли паметта й, карайки я да се усъмни в това, което бе видяла. Дори не направи опит да обмисли случилото се. Първо реши, че е някаква халюцинация, предизвикана от храна, може би вирус или треска. Или пък се е отровила? Сигурно беше погълнала някоя ларва с рибата, която яде предната вечер. Беше истинско чудо, че е още жива след толкова часове, но както баба й винаги казваше, човешкото тяло е толкова мъдро, че може да парализира храносмилането, в случай че в стомаха има нещо вредно. Бе оцеляла на косъм. И колко късно беше станало! Вече нямаше време, за да се върне на „Пеня Побре“ и да купи мляко.

Взе първия автобус, който мина. Слезе на втората спирка и се отправи към залива. Сега се чувстваше като капитан Блай на кораба „Баунти“, браздящ гъмжащите от акули води в посока към близките до Нова Зеландия острови. Вятърът се промъкваше между тесните улички към морето и развяваше косите й и тя си представи, че стои на носа на носещия се по вълните кораб. Спря за миг под един уличен стълб, за да пропусне група велосипедисти.

— Клаудия.

Тя се обърна изненадана и доверчива, почти готова да се усмихне на приятеля или познатия. До нея, под светлината на единствената светеща крушка на улицата, стоеше Рубен.

Полумракът в покрития вход й се стори по-зловещ от манастир. В една обител поне градината е поддържана и всички килии са чисти; дори въздухът изглежда по-прозрачен. В тази зловонна сграда обаче мръсотията пълзеше безнаказано по стените, хлебарките бяха повелителки и господарки, а смрадта, разнасяща се от поставените до входа кофи за смет, стигаше до двора, където деца и кучета тичаха между прострените чаршафи.

Урсула прекоси бившия двор за карети, като се опитваше да си спомни коя е вратата на апартамента, в който беше идвала преди две години. Намери го лесно. Веднага го позна по цепнатината в олющеното дърво до шпионката, но се поколеба, преди да позвъни, защото й се стори, че чува отвътре детски плач.

— Влизай.

Тя се вторачи в детето, което Клаудия държеше в ръце. Успя да се съвземе от изненадата, целуна приятелката си и седна във вече познатата й обстановка.

— Дай ми това — каза Клаудия и взе тежката найлонова чанта, която монахинята бе поставила на скута си.

— Много е хубав — прошепна Урсула. — Прилича на теб.

— Можеш да говориш високо. Когато му се спи, заспива, независимо от всичко.

— На колко е?

— На година и половина.

— Къде е бащата?

Клаудия сложи детето на леглото. Срещата с Рубен предната вечер я беше разтърсила повече, отколкото странното преживяване с виденията.

— Занаятчията е, нали? Онзи, когото арестуваха…

Клаудия кимна с глава.

— Затова ли ти се гадеше?

— Имаш слонска памет.

— Защо не ми каза?

— Защото самата аз разбрах по-късно.

Монахинята отиде до леглото и седна внимателно, за да не събуди момченцето.

— Имаш ли новини за него?

Клаудия поклати отрицателно глава. Не искаше дори да споменава, че се бяха уговорили да се срещнат на следващия ден.

— Как се справяш с работата?

Клаудия не отговори веднага.

— Превеждам вкъщи.

Предпочете да излъже, отколкото да каже истината. Урсула се заразхожда из стаята, спря до етажерката с книги и забеляза малкия касетофон, който подпираше една редица томове.

— Откъде го взе?

— Купих го на черно — излъга Клаудия.

Лицето на монахинята светна.

— Ще ти покажа нещо.

Започна да рови в чантата, която беше върху масата, извади няколко касети, прехвърли ги и намери тази, която търсеше. Клаудия хвърли поглед към заглавието: Видение — Музиката на Хилдегард от Бинген. Видя рисунката на обложката, изобразяваща монахиня с чувствено лице, наведена над разтворена книга — от нея се излъчваше светлина, която озаряваше лицето й — както и някакви странни геометрични, почти футуристични фигури, които монахинята съзерцаваше със загадъчно изражение. Урсула пусна касетата и стаичката се изпълни със свръхестествена музика. Клаудия изслуша средновековното песнопение и изненадващия фон от съвременни ударни инструменти.

— Нали е красива?

— Никога не съм чувала подобно нещо.

— Изпрати ми го една монахиня, която ни посети миналата година. Музиката е композирана от игуменка, която е живяла преди хиляда години.

— Не е възможно. Звучи съвременно, почти като ню ейдж.