Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Един велосипедист за малко щеше да я блъсне. Не трябваше да мисли повече за Хилдегард и за музиката й, докато вървеше по улиците. Омагьосващата й сила беше толкова голяма, че дори само мисълта за нея я откъсваше от заобикалящия я свят.

Сиси щеше да мине да я вземе след два часа, но тропическата нощ вече настъпваше. Силуетите се превръщаха в сенки и дори сградите придобиваха неясни очертания. Спомни си за Хилдегард и установи, че въздействието й не беше отминало.

Заобиколи крепостните ровове на крепостта „Реал Фуерса“ и мина покрай „Темплете“… „Темплете“? Сякаш тъмнината предизвикваше странни възприятия. Защо не можеше да види огромния паметник, а в замяна на това различаваше чудесно колоната, поддържаща Богородица? Зад нея трябваше да бъде копието на гръко-римски храм, но по някаква причина съзираше само празно място. До оградата, обграждаща колоната, бяха скупчени няколко бараки от дърво и кирпич… О, не! Не беше възможно отново да й се случва същото. Оръжейният площад се беше превърнал в празно място, където тревата растеше в малки квадратчета. На висока едва една стъпка стена, ограждаща терена на бъдещия площад, седяха неколцина минувачи. На равни участъци стената се прекъсваше от отвори, позволяващи да се влиза и да се излиза от площадчето. Беше изчезнал и Дворецът на интендантството. На негово място се издигаше прекрасно измацана сграда с рамки, украшения и пиластри, боядисани в ослепително бяло. Някаква черква, която беше почти рухнала или беше в процес на разрушаване, заемаше мястото, където трябваше да бъде зданието на сегашния Музей на града, а преди това — на Дворец на капитан-генералите.

Клаудия се отправи към центъра на площада, за да види отблизо натрапника, изместил Института на книгата. Стори й се познат. Разгледа контурите му и установи, че това е Дворецът на интендантството, макар че видът му беше значително променен от хоросана и боята, покриващи фасадата. Изглеждаше току-що построен.

От ъгъла долетя тропот на кола. Двуколката се плъзна като лодка върху влажната земя — беше теглена от кон, управляван от внушителен негър с тъмен сюртук, бял панталон, цилиндър и лачени боти. В двуколката, между двете й огромни колела, три възпълнички момичета си вееха с ветрилата и бърбореха непрекъснато — явно даваха нареждания на кочияша.

— Радвам се, че отново дойде, момиче.

Познаваше този глас — беше на Муба. Видът й обаче беше различен — изглеждаше по-млада.

— Муба, какво ми става?

— Нищо, момиче. Просто виждаш моя свят.

Явно същото й се беше случило предната вечер. Сега беше сигурна, че е видяла крепостните стени на Хавана, когато са били все още непокътнати.

— Муба, това не ми харесва. Ти ли ми причиняваш това?

— Разбира се, че не, момичето ми. Как можеш да си го помислиш?

— Трябва да се връщам. Синът ми е… на другото място.

— Успокой се, момиче. Няма да останеш тук. Виждала съм това много пъти. Хората се връщат.

— Случвало се е и на други? На кои? Защо?

Негърката сви рамене и изви уста в патетично комична гримаса.

— Ориша знае. Аз знам само, че хората идват и си отиват.

— Като в Бермудския триъгълник?

— Като какво?

— Нищо, Муба, нищо… Какво да направя? Как да се върна?

— Не се тревожи, момиче. Ще се върнеш.

Клаудия изпитваше страх, но същевременно вдишваше с наслада чистия въздух, аромата на кокосово сладко и на ананасов сок — миризми, които вече едва си спомняше — и откриваше някаква първична и девствена красота в тази полузастроена част на града. Огледа също редките минувачи, които прекосяваха площада. Всички — негри, бели и мулати, облечени в скромни или разкошни дрехи, на кон или в карета — имаха непринуден и безгрижен вид. На слабата светлина на газените фенери се опита да открие някакъв признак на потайност или предпазливост, но не успя. Това я удиви още повече. Сред тези непресторени жестове не откри следа от раздразнение, тревога или страх — трите чувства, които преобладаваха в Хавана, която тя познаваше. Очевадно духът на колонията беше различен.

Тътенът на оръдейния изстрел внезапно прогони видението. Статуята на Карлос-Мануел де Сеспедес, Бащата на родината, отново зае обичайното си място, отправила поглед към неокласическите линии на „Темплете“. Клаудия потърси Муба, но негърката беше изчезнала заедно със своята епоха. Ситен дъжд ненадейно заваля над града, като накара минувачите бързо да се скрият в порталите на старинните сгради и изтри постепенно калните следи, оставени от една чудновата двуколка върху плочите на площада.