Карън Ченс - Докосни мрака

Наблизо вълни се разбиваха в скалист бряг, с цвят толкова зелен, че изглеждаше почти черен и изпращаха към вътрешността студен бриз в ледени пориви. Това би било скована, но красива картина, ако наоколо не лежаха няколко дузини тела. Повечето приличаха на европейци, облечени така, сякаш идваха от някой нискобюджетен пиратски филм: бели памучни ризи с дълги ръкави, кафяви ленени панталони до коленете и изцапани бели чорапи. Мъжът беше загубил обувките си и косата му беше толкова дива, колкото и изражението му.

Докато наблюдавах в ужасено очарование, Томас заби груб бронзов нож във все още повдигащите се гърди на един от мъжете и направи дълбока рана от шията до корема. Топлината от раната се смеси със студения въздух и причини издигането на облак от пара, но той не беше достатъчно плътен, че да не ми позволи да виждам как го разкъсаха през ребрата, сякаш беше счупена вейка. Ярки поточета от кръв окъпаха ръцете му, когато той извади все още потрепващото сърце и го вдигна високо; след което бавно, сякаш се наслаждаваше на момента, започна да го поднася към устата си. Неговите зъби потънаха в потрепващата плът, която все още се опитваше да тупти, след което разкъсаха пулсиращата вена, което изпрати струя кръв стичаща се по лицето и брадичката му. Струята се изля в отвора на гърлото му, след което той спусна пръстите по гърдите си върху туниката, оставяйки абстрактни петна, така че това, което носеше, изглеждаше като изрисувано. Неговото гърло се сви и той преглътна, което предизвика одобрителен възглед от наблюдаващите воини.

Вероятно съм издала някакъв звук, защото той се огледа наоколо, разкривайки червено оцветени зъби в ужасна пародия на усмивка, които държаха част от плътта сякаш се опитваха да я споделят. Той направи крачка напред и аз осъзнах, че съм се вкоренила на мястото си, неспособна да го спра, неспособна да избягам, когато неговата мокра ръка със страховитото си предложение се приближи. Моята парализираност най-накрая се разчупи и аз изкрещях.

Това нарани гърлото ми, но нямаше начин да се сдържа. Картината изчезна и аз бях отново в склада, гледайки диво към новия Томас, който за стотна от секундата изглеждаше като от миналото. Неговият език се плъзна навън, за да оближе малката капка кръв в ъгъла на устата му, толкова малка, че беше абсолютно незабележима, ако той не беше привлякъл вниманието към нея. Спомних си, че старите навици умираха трудно, точно преди да започна да крещя с цялата си сила.

Той пристъпи към мен, ръцете му бяха протегнати пред него, сякаш за да покаже, че е безобиден и аз забелязах, че те бяха вече почти чисти. Когато дойде по-близо и последното петно върху възглавничката на дланта му изчезна, потъвайки в кожата му така, както водата в пясъка на пустинята, осъзнах, че се отдръпвам назад като рак, плачейки и псувайки, но не ми пукаше. Подхлъзнах се на кървавото петно, паднах и закрещях по-силно, когато видях, че краката ми са покрити с червено, сякаш рози бяха разцъфтели върху чорапите и ботушите ми. Томас се приближи бавно, докато говореше успокоително, сякаш бях плашливо жребче, което той се опитваше да опитоми.

— Каси, моля те, изслушай ме. Спечелихме си малко време, но трябва да тръгваме. Ще дойдат и други.

Аз се подхлъзнах отново и паднах на задника си като го ударих в нещо твърдо. Част от мозъка ми, която все още функционираше, разпозна формата на предмета и аз сграбчих пистолета си изпод мен.

— Не се приближавай иначе ще те убия. — Насочих го към Томас и въпреки че трепеше неудържимо в ръката ми, бях сигурна, че той знаеше, че го мисля. Очите му, обикновено нежни, топли и откровени, сега бяха като черни тъмни огледала. Не можех да видя нищо през тях, а и не исках. Боже, не исках.

— Каси, трябва да ме изслушаш!

Погледнах към това красиво лице и част от мен се отдели, за да наблюдава как друга илюзия изчезваше и умираше. Мислех си, че най-накрая съм направила нещо добро, че в действителност съм помогнала на някого, че съм спасила някого, вместо само да наблюдавам всяко проклето нещо, което накрая завършваше болезнено, случващо се на мен или на някой друг. Трябваше да знам, че всичко е прекалено хубаво, за да е истина, че той бе прекалено добър. Надхвърли възможностите си, Каси, моето момиче, помислих си аз, когато гърбът ми се удари във вратата. Може би трябва да се целиш по-ниско, следващият път си осинови котенце! Само че си знаех, че има много малка вероятност да има следващ път.

Можех да чуя глухия звук на музиката през вратата, някакъв вид песнопение, смесено с техно и това звучеше като рай. Исках да се изгубя в тълпата, да си проправя път навън и да започна да бягам, сякаш адът беше по петите ми. Бях много добра в това да се укривам, а и в туристическия район беше лесно да станеш анонимен член на щастливата, петъчна тълпа. Имах няколко различни банкови сметки по друго фалшиво име, скривалище за спешни случаи с мъчно различими дрехи в шкафче на автобусната станция, а и бях запомнила всяка задна алея в радиус от 5 блока. Щях да се справя, ако само можех да се измъкна от Томас.