Карън Ченс - Докосни мрака

Бавно се плъзнах през вратата, използвайки я да се задържа и проклинайки високите си токчета. Полата ми се беше вдигнала нагоре, но не се притеснявах от това; бляскавият Томас беше най-малкото от притесненията ми сега. Опипах зад гърба си с лепкавата си от кръв ръка и най-накрая напипах бравата. Паднах през отвора на нестабилните си крака, блъснах вратата зад гърба си и се придвижих иззад бара. Не можех да си поема дълбоко въздух и тялото ми трепереше сякаш бях болна, но се държах. Нямах време за това точно сега.

Светлинното шоу беше започнало и подскачащата, въртяща се маса от танцьори се разсичаше от заслепяващите бластери. Пулсиращият ритъм и шумът на тълпата веднага ме оглушиха, но нямаше нужда да чувам Томас, за да знам, че е зад мен. Лазерите променяха цвета на кръвта върху мен, превръщайки я в черно и сиво. По-слабото осветление ми позволи да се смеся с останалите, без да причиня масово бягство, въпреки че се съмнявах, че изглеждам нормално. Аз се плъзгах през всеки възможен отвор, опитвайки се да мисля, докато бягах, но мозъкът ми беше блокирал и всичко, което ми казваха инстинктите бе „По-бързо!“. Опитах, защото нямаше какво друго да направя, освен да чакам да ме хване, но вече знаех, че това няма да е достатъчно.

Бях близо до дансинга, когато Томас ме сграбчи. Той ме завъртя, за да се обърна с лице към него и усетих как ръката му се плъзна през изгорената тъкан на тениската по гърба ми, за да сближи телата ни. Вероятно за всеки друг изглеждаше така, сякаш танцувахме; само аз знаех, че не мога да се отдръпна. Той стисна като в менгеме ръката ми с пистолета, принуждавайки ме да сваля оръжието надолу, далече от него. Така или иначе нямаше да се опитам да стрелям. Дланта ми беше толкова потна, че имах проблем дори да го задържа на целта, а и имаше прекалено много хора, за да рискувам да стрелям напосоки. Освен това куршумът нямаше да му причини нищо, освен да го раздразни.

Пръстите му се спуснаха по гръбнака ми до границите на моя страж. Той проследи границите му почтително.

— Чувал съм истории за тези, но никога не съм вярвал в тях.

Гласът му беше изпълнен с нещо подобно на страхопочитание. По някакъв начин той ме накара да го чуя, въпреки оглушителната музика, но не бях заинтересувана да водя разговор. Завъртях се, опитвайки се да се отскубна от хватката му и проклех безполезния страж. Сигурно се беше изтощил от предходната битка или пък просто не действаше срещу тези, които бяха на това ниво, защото той просто не реагираше на неговото докосване.

— Каси, погледни ме!

Заборих се с него, знаейки още от детството си, че ако погледнеш вампир директно в очите, той по-лесно щеше да те контролира. След сцената в склада, не се и съмнявах какво представляваше той и отчаяно не го исках в главата си.

Като се има предвид, че той се бе промъкнал през вампирския ми радар и се представяше за човек в продължение на месеци, явно ставаше въпрос за вампир в най-добрия случай от трето ниво, а вероятно и от по-високо. Второто беше по-вероятно, тъй като го бях виждала да се разхожда на пълна дневна светлина, което дори и Тони не можеше да направи без опасност от нещо по-сериозно от слънчево изгаряне. Не че имаше значение нивото му; всеки господар можеше да ме накара да клопам като пиле само с един поглед.

Някога, имах такова ниво на защита от подобни неща, но от моя стар защитник, който сега ме искаше мъртва и беше честна игра. Сега обаче, никой не би отмъстил за нещо, което би ми се случило. Всичко, което знаех, бе, че Томас щеше да бъде щедро възнаграден за това, че ще ме върне. Тони нямаше нищо против да плаща за отмъщение и имайки предвид колко много му струвах, вероятно щеше да плати с усмивка. Заради това ли Томас беше убил останалите вампири, чувствайки ги като съперници за наградата? Колко, по дяволите, беше предложил Тони за мен? И защо Томас бе чакал толкова дълго?

Аз се борех, но всеки ни пренебрегваше, вероятно защото си мислеха, че съм доста лош танцьор. Томас просто ме сграбчи по-силно. Имайки предвид колко рядко го бях докосвала, изглеждаше странно сега да бъдем толкова интимни. Беше трудно да си спомня, че това бе Томас. Мозъкът ми упорито го считаше за един от приятелите и твърдо отказваше да го възприеме като един от психарските вампири убийци.

Начинът, по който ме държеше не помагаше на объркването ми — неговите ръце бяха много повече от приятелски, когато се плъзгаха нагоре и надолу по почти голия ми гръб, увличайки ме в танц, много по-бавен и чувствен, отколкото беше музиката.