Карън Ченс - Докосни мрака

Ако можех да избегна вампира-господар за минута, може би щях да успея да стигна до малката врата водеща до незавършената част на мазето. Нямаше друг път към останалата част от клуба, освен вратата на стената на далечния край на бара. Ако не ме виждаше, имаше слаба възможност вампирските му сетива да се объркат и да сметне, че съм се промъкнала отново в бара. Това можеше да ми осигури няколко секунди, за да се промъкна през задния вход, освен ако не се беше оказал по-умен оставяйки едно от момчетата си да наблюдава изхода. Разбира се, ако го беше сторил, моят страж можеше да премахне още един вампир от по-ниско ниво. А можеше и да не стане така.

Най-накрая достигнах вратата в края на последната редица от лавици, но дори не успях да я отворя, преди да чуя срутване и нечовешки писък зад мен. Погледнах през рамо, очаквайки да видя един или повече вампири-убийци тръгнали към мен. На паникьосания ми мозък му отне няколко секунди, за да осъзнае, че човекът, носещ се надолу по пътеката беше Порша и че звукът от борба бе дошъл от друга подобна пътека.

— Казах ти, че ще доведа помощ, Каси!

Лицето й блестеше от възбуда и малките редици от букли от двете страни на главата й подскочиха, когато се обърна и с драматичен жест посочи назад. Нещо, което изглеждаше като цяла Конфедеративна бригада, си проправяше път в склада, дори и да нямаше начин да се удържи позицията в близост до толкова много хора. Виждала съм този трик и преди — метафизиката казва на старата обикновена физика да се поразходят — но все още беше впечатляващо.

Елегантен офицер с дълги мустаци ми се поклони до земята.

— Капитан Б. Люис на вашите услуги, мадам. — Той приличаше на Къстър, наблюдението на когото нямаше да завърши добре, ако бях достатъчно глупава, за да го направя. Но преди да успея да кажа, каквото и да било, един вампир ме достигна през лавиците и нематериалната среда на капитана и ме сграбчи за гърлото.

Капитанът извади своята сабя и имах секунда на разположение да се почудя какво си мислеше, че може да направи, преди тя да падне надолу в блестяща дъга и да отсече ръката на вампира до лакътя. Той извика, както и аз, в моя случай, защото бях опръскана с топла струя кръв и защото отсечената ръка все още стискаше гърлото ми, пръстите заровени в трахеята ми. Вампирите не загиваха, докато не се разрушаха главата и сърцето, така че ръката се опитваше да изпълни последната заповед, която беше издадена и ме давеше до смърт. Офицерът се опита да я отдели от гърлото ми, но ръката му мина точно през мен.

— Съжалявам, мадам — каза той, докато ми причерняваше за втори път тази нощ, — но използвах по-голямата част от енергията си в този удар. Той поклати тъжно главата си. — Времето може да ни отслаби непоправимо.

Той изглеждаше така, сякаш очакваше да кажа нещо, но беше трудно да съчувстваш на някого, докато не можеш да си поемеш дъх и фойерверки просветваха зад клепачите ти.

Вампирът се опита да ми нанесе нов удар, а Порша се опита да му попречи с чадъра си.

— Хванете го! — извика тя и батальонът, който досега бе наблюдавал сцената, се придвижи като масивна, разпенила се река в сиво. Това беше един от моментите, когато мозъкът ти казваше, че е невъзможно това, което виждаш. Няколко хиляди ескадрона се съсредоточиха върху една и съща точка, вливайки се в нея така, както водата се отичаше в канала. Само че „каналът“ не беше подготвен за това и съм сигурна, че не му хареса. Вампирът започна да се блъска в секцията с полици, единствената му ръка се размахваше, сякаш можеше да отблъсне инвазията, докато кожата му се оцветяваше в пурпурно.

Междувременно аз се опитвах да разхлабя пръстите около врата си и след като успях, хвърлих ръката на пода, при което най-накрая тя спря да се движи и замръзна като статуя в края на пътеката. Опитах се да наблюдавам вампира, но се разсеях от ръката, която се опитваше да прекоси пода и да ме сграбчи. Не бях наясно с това, което се случваше, но най-доброто ми предположение беше, че всеки дух се бе вкопчил в малко парче от тялото на вампира, превръщайки го в голям грозен Попсайкъл. Бях започнала да се чудя какво ще се случи, когато всички тези духове се опитаха да избягат от неговата твърда плът, когато дойдеше експлозията. Сграбчих бутилка с вино и започнах да удрям ръката, така че пропуснах събитието. Всичко, което разбрах, бе, че накрая завърших покрита с ледени парченца от плътта на вампира, които ме удряха като малка градушка.

Порша се носеше наоколо, избягвайки противния под, като просто не го докосваше. Тя завъртя дантеления си чадър и ми се усмихна.