Карън Ченс - Докосни мрака

— Ние трябва да тръгваме, Каси. Това отне много от енергията на момчетата и те трябва да си починат. Но искаме да ти кажем, че си прекарахме страхотно!

Тя пое ръката на капитана и направи реверанс, докато той се покланяше отново; след което те изчезнаха внезапно заедно с групата, която се промъкваше през останките на вампира.

Седях в средата на лигаво петно прекалено шокирана, за да направя каквото и да било и разтривах врата си. Лицето ми пареше там, където ме бяха удряли парченцата на плътта на вампира, но гърлото ми беше по-зле. Не можех да преглъщам и това ме тревожеше. Продължавах да седя там и да наблюдавам как се топяха останките от вампира и падаха от лавиците, когато Томас се появи на края на пътеката.

Побързай! — Той ме сграбчи за китката и ме задърпа към централната част на стаята. Изскимтях от болка, беше ме хванал за същата китка, която вампирът почти беше изкълчил, и от изненада, че го виждам жив. Аз бях отписала и двама ни, но сега започвах да се чудя кой се беше бил с вампирите, докато групата на Порша беше с мен. Неговата ръка бе покрита с кръв и за секунда си помислих, че е негова, но никъде не видях рана. Писъкът ми вероятно го бе стреснал, защото той внезапно пусна китката ми и аз паднах на пода, хлипайки и давейки се от вика, заседнал в нараненото ми гърло. Докато обгръщах тялото си с ръце, опитвайки се да се съвзема, видях телата.

С изключение на моя нападател, който беше без една ръка и издаваше гъргорещи звуци поради това, че стражът ми бе прогорил гърдите му, единственият, който все още мърдаше, беше затиснат от една секция, която изглеждаше така, сякаш беше изтръгната от стената и хвърлена върху него. Върху нея имаше метални листове, които бяха останали от времето, когато Майк беше направил нещо като градски магазин в клуба, който беше останал след фалирането на фабриката. Те не бяха някакви метални дизайнерски обшивки, а дебели парчета с режещи ръбове, с които Майк трябваше много да внимава докато ги поставяше. Както изглежда в един момент, когато лавицата е била хвърлена, те се превърнали във фатални метални оръжия, които бяха разрязали вампира като хляб. Явно той скоро се бе хранил, защото от множеството рани изтичаше достатъчно количество кръв, която се разстилаше по пода като червено одеяло.

Никое от парчетата не му беше отсякло главата или проболо сърцето, следователно въпреки неговите ужасни наранявания щеше да продължи да живее. Той погледна в моя посока и видях как се опитваше да вдигне пистолета, който стискаше в едната си ръка. Томас забеляза това и без колебание отиде и издърпа един от металните листове, забит в корема на вампира. Той нанесе серия от бързи, звучни удари, докато го гледах невярващо, с отворена уста. След няколко секунди нещото на пода наподобяваше повече на суров хамбургер, отколкото на човек.

Очите на вампира продължаваха да са втренчени в мен с омраза като осъзнаваха какво се случва, дори и вампирът да беше нарязан, а аз даже не можех да извикам или да направя каквото и да било. Била съм и в други тежки ситуации, но бях забравила какво е нервите ти да са опънати до скъсване всяка една минута, всеки ден, след като не ми се беше налагало отново да живея по този начин. Наблюдавах как Томас отсича главата на вампира с един финален удар и отпуснах дъха си, който дори не осъзнавах, че съм задържала. Ние бяхме живи. Не можех да повярвам и, по дяволите, не го разбирах.

Израстването ми при Тони ме бе направило доста толерантна към насилието, така че се опитвах да сглобя картината, докато не забелязах, че телата на четвъртия и петия вампир имаха големи, назъбени дупки на мястото, където се намираха сърцата им. Пробождането с кол все още бе традиционалният и най-известен метод за убиване на вампир, но предполагах, че изтръгването на сърцето с ръце също вършеше работа, въпреки че никога не бях виждала нещо подобно. Мислех си, че никога нямаше да трябва да наблюдавам отново подобни работи и когато погледнах към Томас, стаята се завъртя.

Обикновено имах нещо като предупреждение преди видението да се появи. Не че можех да го спра, но трийсетте или повече секунди на дезориентация ми позволяваха да се махна от погледите на хората и да се подготвя мислено. Този път нямаше нищо. Беше сякаш земята се разтвори и аз паднах в тъмен, дълъг тунел. Когато се приземих, Томас стоеше на около 6 стъпки разстояние върху тревиста ливада, която изглеждаше вечна под бледосиньото небе. Кожата му беше бронзова, вместо целуната от слънцето сметана, и той беше облечен в мръсна, вълнена туника, без ръкави, вместо в обичайните му готик дрехи, но определено беше той. Очите му бяха диви, светещи като два тъмни скъпоценни камъка на лицето му, а изражението му беше триумфиращо. Група от подобно облечени хора го бяха заобиколили и всички изглеждаха така, сякаш любимият им тим току-що беше спечелил супер купата.