Карън Монинг: Тайната на забранената книга

Тази книга е за Нийл – за това, че държа ръката ми и че вървя в Мрачната зона с мен .

Философията ми е доста проста – ден, в който никой не се опитва да ме убие, е добър ден според мен. Не съм имала много добри дни напоследък. Не и откакто стените между световете на хората и на Фае паднаха. Но пък няма жив Шийте зрящ, който да е имал добър ден оттогава.

Преди да бъде подписана Спогодбата между хората и Фае (около 4000 г. пр.н.е. за тези от вас, които не са в течение с историята на Фае), Ловците на Ънсийли ни гонили като животни и ни убивали. Но Спогодбата забранила на Фае да пролива човешка кръв, затова през следващите шест хиляди години, плюс минус няколко века, тези с Истинско зрение – хора като мен, които не могат да бъдат залъгвани от обаянието или магията на Фае – били залавяни и затваряни в света на Фае, до края на живота им. За разлика от някои хора, които познавам, аз не съм очарована от Фае. Справянето с тях е като справянето с всяка пристрастеност – ако се предадеш, те ще те притежават, ако устоиш, никога няма да могат.

Сега, след като стените паднаха, Ловците се върнаха, за да ни убиват отново. За да ни тъпчат, сякаш ние сме чумата по тази планета.

Аойбейл – кралицата на светлината на Сийли, вече не управлява своя свят. Всъщност изглежда никой не знае къде е тя, а някои дори започват да се чудят дали все още съществува. След нейното изчезване Сийли и Ънсийли са пренесли кървавата си война из целия ни свят и въпреки че някои може да кажат, че съм черногледа и песимистична, мисля, че Ънсийли отчетливо печелят предимство над техните приказни братя.

Което е нещо много, много лошо.

Не че харесвам Сийли повече. Не. По моите представи единственото добро Фае е мъртвото Фае. Просто Сийли не са чак толкова смъртоносни, колкото Ънсийли. Те не ни убиват щом ни видят. Те имат нужда от нас.

За секс.

Въпреки че едва зачитат усещанията ни, те ни харесват в леглото.

Когато свършат с една жена, тя е развалина. Те влизат в кръвта й. Незащитеният секс с Фае събужда сексуален глад в жената за нещо, което тя поначало никога не е трябвало да има и никога няма да е в състояние да забрави. Нужно й е много време, за да се възстанови, но поне е жива.

Което означава, че има шанс един ден тя да започне да се бори, за да подпомогне опитите ни да върнем нашия свят към това, което някога беше, и да пратим тези копелета Фае обратно в ада, от който са дошли.

Но аз изпреварвам себе си, изпреварвам историята. Тя започна, както започват повечето неща. Не в тъмна и бурна нощ. Не загатната от зловеща музика от типа „злодеят идва“, от злокобни предупреждения в утайката на чаша кафе или от страховити предзнаменования в небето.

Започна леко и безобидно, както започват повечето катастрофи. Пеперуда размахва крила някъде и вятърът се променя, топъл фронт се среща със студен край бреговете на Западна Африка и преди да се усетиш, към теб приближава ураган. По времето, в което някой щеше да се досети, че се задава буря, щеше да бъде твърде късно да се направи каквото и да било, освен да се захлопнат кепенците и да се погрижим за контрола на щетите.

Моето име е Маккайла. Мак накратко. Аз съм Шийте зрящ, или Ши зрящ – факт, който приех едва наскоро и с голяма неохота.

Оказа се, че от нашия вид има повече, отколкото някой е предполагал. И това също така беше нещо дяволски добро.

Ние сме Контролът на щетите.

Година по-рано...

Дeвети юли, Ашфорд, Джорджия.

Трийсет и четири градуса. Деветдесет и седем процента влажност. През лятото в Юга става ужасно горещо, но си струва да понасяш жегата, при положение че за компенсация има такива къси и меки зими. Харесвам всякакви сезони и климати. Мога да се насладя на мрачен, дъждовен есенен ден – страхотно време за сгушване с добра книга – както и на безоблачно синьо лятно небе, но никога не съм си падала по сняг и лед. Не знам как северняците се примиряват с тях. Или защо. Но предполагам, че е добре, че го правят, защото иначе всички щяха да се тълпят тук, долу при нас.

Привикнала към задушната южняшка жега, аз се излежавах край басейна в задния двор на къщата на родителите ми и носех любимия си розов бански на точки, който подхождаше идеално на новия ми розов маникюр и педикюр тип „аз не съм точно сервитьорка“. Бях се проснала в един покрит с възглавници шезлонг и попивах слънцето. Дългата ми руса коса беше усукана на заострен възел на върха на главата ми в една от онези прически, за които се надяваш никой никога да не те хване, че носиш. Мама и тате бяха на почивка – празнуваха трийсет-годишнината от сватбата си с триседмичен круиз от остров на остров из тропиците, който беше започнал преди две седмици от Мауи и свършваше следващия уикенд в Маями.