Карън Монинг - Тайната на забранената книга

– Дай ми възможност да открия!

Устните й се стегнаха в тънка, поръбена с бяло линия.

– В никакъв случай! Вече загубих една дъщеря в онази страна. Няма да загубя и другата.

Задънена улица. И дотук стигахме от закуската насам, когато обявих решението си да си взема отпуска, за да замина за Дъблин и да открия какво точно прави полицията по разкриването на убийството на Алина.

Щях да настоявам за копие от доклада и да направя всичко по силите си, за да ги мотивирам да продължат разследването. Щях да дам лице и глас – шумен и надявам се силно убедителен – на семейството на жертвата. Не можех да се отърва от убеждението, че ако сестра ми имаше представител в Дъблин, разследването щеше да бъде взето много по-насериозно.

Опитах се да накарам тате да отиде, но просто нямаше как да достигна до него точно сега. Беше изгубен в тъгата. Въпреки че лицата и телосложенията ни са много различни, аз имам същата коса и същите очи като Алина и няколкото пъти, когато той наистина ме поглеждаше напоследък, добиваше толкова ужасна физиономия, че ме караше да си мечтая да съм невидима. Или брюнетка с кафяви очи, вместо слънчево-руса със зелени.

Първоначално след погребението той беше динамо от решителни действия, водеше безкрайни телефонни разговори, свързваше се с всички. В посолството бяха любезни, но го отпратиха към Интерпол. Интерпол го държаха зает няколко дни, за да „проверяват нещата“, преди дипломатично да го върнат там, откъдето беше започнал – полицията в Дъблин. Полицията в Дъблин оставаше непоколебима. Няма доказателство. Няма следи. Нищо, което да се разследва. „Ако имате проблем с това, сър, свържете се с посолството си!“

Баща ми се обади се на полицията в Ашфорд – не, те не можеха да отидат в Ирландия и да проверят. Обади се отново на полицията в Дъблин – бяха ли сигурни, че са разпитали и последния от приятелите, състудентите и преподавателите на Алина? Нямаше нужда да слушам и двете страни на този разговор, за да знам, че дъблинската полиция започваше да става сприхава.

Най-накрая се обади на стар приятел от колежа, който заемаше висока и много тайнствена позиция в правителството. Каквото и да му каза този приятел, го изпразни напълно. Оттогава беше затръшнал вратата за нас и не беше излизал.

Климатът в къщата беше определено мрачен с мама – торнадо в кухнята, и татко – черна дупка в кабинета. Не можех да седя вечно и да ги чакам да се измъкнат от вцепенението. Губехме време и следата изстиваше с всяка минута. Ако някой щеше да прави нещо, трябваше да е сега, което значеше, че този някой трябва да съм аз.

– Отивам и не ме интересува дали ти харесва, или не – казах аз. Мама избухна в сълзи. Шляпна тестото, което месеше на плота, и избяга от стаята. След миг чух вратата на спалнята в края на коридора да се затръшва.

Това е нещо, с което не мога да се справя – сълзите на мама. Сякаш не беше плакала достатъчно напоследък, а аз просто я разплаках отново. Измъкнах се от кухнята и изпълзях нагоре по стълбите, чувствайки се като най-долната от най-долните отрепки по лицето на земята.

Измъкнах се от пижамата, взех душ, изсуших си косата и се облякох, после застанах напълно изгубена за момент, взирайки се с празен поглед в затворената врата на стаята на Алина.

Колко пъти се бяхме викали през деня, колко пъти си бяхме шепнали през нощта, колко пъти се бяхме будили една друга за утеха, когато имахме лоши сънища?

Вече бях сама с лошите сънища.

„Стегни се, Мак!“ Разтърсих се и реших да се отправя към университета. Ако останех у дома, черната дупка можеше да обземе и мен. Дори сега усещах как нейният хоризонт на събитията се разширява в прогресия.

Докато карах към града, си спомних, че бях изпуснала мобилния си телефон в басейна – Боже, наистина ли беше преди цели три седмици? – и реших, че е по-добре да се отбия в мола и да си взема нов, в случай, че родителите ми искат да се свържат с мен, докато съм навън. Ако изобщо забележеха, че ме няма.

Спрях в магазина, купих най-евтиния телефон „Нокия“, който имаха, изключих стария апарат и включих новия.

Имах четиринайсет нови съобщения, което вероятно беше рекорд за мен. Не съм много социална. Не съм от онези вечно включени в мрежата хора, които са като закачени за последната най-страхотна услуга „намери ме“. Представата да съм толкова лесна за намиране ме плаши малко. Не искам телефон с камера и с множество приложения. Не искам интернет, нито сателитно радио, само базовите услуги, благодаря. Единствената друга джаджа, която ми е нужна, е моят верен айпод – музиката е моето голямо бягство.