Аз работех отдадено върху тена си в тяхно отсъствие. Първо се топвах набързо в прохладната искрящо синя вода, а после се опъвах, за да позволя на слънцето да изсуши капките по кожата ми. Искаше ми се сестра ми Алина да е наоколо, за да си правим компания и дори да поканим няколко приятели.
Айподът ми беше забоден в татковия усилвател на масата до мен и весело бълваше песните, които бях избрала специално за припичане край басейна. Списъкът се състоеше от топ сто хитове за последните няколко десетилетия, плюс няколко други, които ме караха да се усмихвам. Щастлива глупава музика, която помага времето да минава по-бързо. Точно в момента слушах стара песен на Луис Армстронг – „Какъв чудесен свят“. Родена в поколение, което приема циничното и лишеното от илюзии съществуване за яко, аз понякога съм малко извън утъпканата пътека. Какво пък!
Държах висока чаша изстуден сладък чай в ръката си, а телефонът беше наблизо, в случай че мама и тате се приземят по-скоро от очакваното. Не трябваше да стигат до брега на следващия остров до утре, но на два пъти бяха пристигали по-рано от графика. След като случайно бях изпуснала мобилния си телефон в басейна преди няколко дни, влачех безжичния наоколо, за да не пропусна обаждане.
Факт беше, че родителите ми ми липсваха ужасно. В началото, когато заминаха, бях въодушевена от възможността да прекарам известно време сама. Живея с тях и когато са у дома, къщата понякога неприятно прилича на Централна гара с приятелките на мама, татковите голф партньори и дамите от църквата, които се появяваха заедно със съседските деца, които пък се отбиваха с едно или друго извинение, удобно нахлузили бански костюми... Боже, дали не си просеха покана?
Но след две седмици жадувана самота започвах да се задушавам в нея. Къщата изглеждаше болезнено тиха, особено вечер. По времето за вечеря се чувствах направо загубена. И гладна. Мама е невероятна готвачка и на мен бързо ми омръзнаха пиците, чипсовете и чизбургерите. Нямах търпение за някоя от нейните вечери с пържено пиле, картофено пюре, прясна салата с листа от ряпа и прасковен пай с домашно направена бита сметана. Дори предварително напазарувах и складирах всички неща, които й бяха необходими.
Обичам да ям. За щастие, не си личи. Закръглена съм в бюста и в задника, но съм слаба в талията и в бедрата. Имам добър метаболизъм, въпреки че мама казва: „Ха! Чакай да станеш на трийсет! После на четирийсет, после на петдесет“. Татко казва: „Ще има повече за обичане, Рейни“ и дарява мама с поглед, който ме кара да се концентрирам усърдно върху нещо друго. Каквото и да е друго. Обожавам родителите си, но със сигурност има неща като ТМИ. Твърде много информация.
Общо взето имам страхотен живот. Родителите ми ми липсват малко и броя дните до момента, в който Алина ще се върне у дома от Ирландия, но тези двете неща са временни и скоро ще бъдат оправени. Животът ми отново ще стане перфектен преди да мине много време.
Има ли нещо такова, като да изкушаваш съдбата да резне една от най-важните нишки, които държат живота ти, само понеже си твърде щастлив?
Когато телефонът звънна, мислех, че са родителите ми.
Не бяха.
---
Странно, как едно дребно, незначително и повтаряно десетки пъти на ден действие може да стане демаркационна линия.
Вдигането на телефона. Натискането на бутона за приемане.
Преди да го натисна – доколкото знаех – сестра ми Алина беше жива. В момента на натискането животът ми се раздели на две отделни епохи – Преди обаждането и След.
Преди обаждането нямах за какво да употребявам думи като „разграничаване“ – една от онези големи думи, които знаех, само защото съм ненаситен читател. Преди се носех през живота от един щастлив момент към друг. Преди мислех, че знам всичко. Мислех, че знам коя съм аз, къде ми е мястото и точно какво ще ми донесе бъдещето.
Преди мислех, че имам бъдеще.
След това започнах да откривам, че никога не съм знаела нищо.
Чаках две седмици от деня, в който научих, че сестра ми е била убита, някой да направи нещо – каквото и да било – освен да я положим в земята в затворен ковчег, да я покрием с рози и да скърбим.
Скръбта нямаше да я върне и със сигурност нямаше да ме накара да се чувствам по-добре от това, че който и да я беше убил, се разхожда някъде жив и щастлив по своя болен малък откачен начин, докато сестра ми лежи ледена и бяла под два метра пръст.
Тези седмици ще останат завинаги замъглени за мен. Плаках през цялото време, зрението и паметта ми бяха размазани от сълзите. Сълзите ми бяха непреднамерени. Душата ми изтичаше. Алина не беше просто моя сестра – тя беше най-добрата ми приятелка. Въпреки че преди осем месеца беше заминала да учи в колежа „Тринити“ в Дъблин, ние си пращахме имейли непрестанно и говорехме всяка седмица, споделяхме си всичко, не пазехме тайни.
Читать дальше