Карън Монинг: Разкритието на древния ръкопис

ИСКАШ ДА МЕ ПОЗНАВАШ?

ПРИЕМИ, ЧЕ СИ ЦЕНТЪРЪТ НА ЕДИН ОТ ВАШИТЕ КАЛЕЙДОСКОПИ И СГРАБЧВАШ ВРЕМЕТО КАТО ЦВЕТНИТЕ ЧАСТИЦИ, КОИТО ИЗРИГВАТ ОТ ТЕБ В МНОГО ИЗМЕРЕНИЯ, КОИТО НЕПРЕСТАННО СЕ РАЗТЯГАТ НАВЪН В ЕДИН ВЕЧНО РАЗШИРЯВАЩ СЕ, ВЕЧНО ПРОМЕНЯЩ СЕ БЕЗКРАЕН РЕД! ПРОЗРИ, ЧЕ МОЖЕШ ДА ИЗБИРАШ И ДА РАЗШИРЯВАШ ВСЯКО ОТ ТЕЗИ БЕЗБРОЙНИ ИЗМЕРЕНИЯ И ЧЕ С ВСЕКИ ИЗБОР ТЕ СЕ РАЗШИРЯВАТ И СЕ ПРОМЕНЯТ ОТНОВО! БЕЗКРАЙНОСТТА Е СМЕСЕНА ЕКСПОНЕНЦИАЛНО. РАЗБЕРИ, ЧЕ НЯМА ТАКОВА НЕЩО КАТО РЕАЛНОСТ: КАТО ФАЛШИВИЯ БОГ, КОЙТО ТВОЯТА РАСА ПОЧИТА С ТАКАВА СЛЯПА ВЯРНОСТ! РЕАЛНОСТ ОЗНАЧАВА ЕДИНИЧНА ВЪЗМОЖНОСТ.

ОБВИНЯВАТЕ МЕ В ИЛЮЗИЯ. ВИЕ – С ВАШЕТО АБСУРДНО ПОНЯТИЕ ЗА ЛИНЕАРНО ВРЕМЕ. ПОСТРОЯВАТЕ СИ ЗАТВОР ОТ ЧАСОВНИЦИ И КАЛЕНДАРИ. ДРЪНЧИТЕ С РЕШЕТКИ, ИЗКОВАНИ ОТ ЧАСОВЕ И ДНИ И СТЕ ТАПИЦИРАЛИ ВРАТАТА С МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ.

ХИЛАВИТЕ УМОВЕ СЕ НУЖДАЯТ ОТ ХИЛАВИ ПЕЩЕРИ.

ВИЕ НЕ МОЖЕТЕ ДА СЕ ВЗИРАТЕ В ИСТИНСКОТО ЛИЦЕ НА ВРЕМЕТО, ТАКА КАКТО НЕ МОЖЕТЕ ДА ГЛЕДАТЕ МЕН.

ДА ВЪЗПРИЕМЕТЕ СЕБЕ СИ КАТО ЦЕНТЪР, ДА СХВАНЕТЕ ЕДНОВРЕМЕННО ВСИЧКИ КОМБИНАЦИИ ОТ ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНОСТИ, ЩОМ ТРЯБВА ДА ИЗБЕРЕТЕ ДА СЕ ПРИДВИЖИТЕ В КОЯТО И ДА Е ПОСОКА („ПОСОКА“ Е МНОГО ОГРАНИЧЕН МЕТОД ДА СЕ ОПИТВА ДА СЕ ИЗРАЗИ КОНЦЕПЦИЯ, ЗА КОЯТО РАСАТА ВИ НЯМА ДУМА), ТОВА Е ДА БЪДЕШ МЕН.

– Разговори с Шинсар Дъб

Надеждата дава сили. Страхът убива.

Някой много умен ми го беше казал веднъж.

Всеки път, щом реша, че ставам по-мъдра и че успявам повече да контролирам действията си, се забивам в ситуация, която ме кара да осъзная мъчително, че съм успяла единствено да заменя един комплект заблуди с по-сложен и по-привлекателен комплект заблуди. Това съм аз – кралицата на самозаблудата.

Точно сега се мразя. Повече, отколкото смятах, че е възможно.

Клеча на ръба на скалата, пищя, проклинам деня, в който съм се родила и ми се иска биологичната ми майка да ме беше удавила при раждането ми. Животът е твърде труден, твърде непосилен, за да се справя. Никой не ми е казвал, че ще има дни като този. Как може никой да не ми каже, че ще има дни като този? Как са могли да ме оставят да израсна така – щастлива и розова, и глупава?

Болката, която изпитвам, е по-лоша от всичко, което Шинсар Дъб някога ми е причинявала. Поне когато Книгата ме смазва, знам, че вината не е моя.

Този момент?

Mea culpa[1] . За началото на края и за целия път вината е моя – признавам това и никога няма да мога да се скрия от този факт.

Бях решила, че съм загубила всичко.

Колко невежа съм била! Той ме предупреди. Имах още толкова много за губене!

Искам да умра.

Това е единственият начин да спра болката.

Преди месеци, в една адски дълга нощ в пещерата под Бърен, също исках да умра, но не беше същото. Малуш щеше да ме измъчва до безкрай и смъртта ми щеше да бъде единствената възможност да го лиша от това извратено удоволствие. А след като смъртта ми беше неизбежна, не виждах смисъл да я отлагам.

Тогава бях сгрешила. Бях се отказала от надеждата и едва не умрях заради това.

Щях да умря, ако не беше Баронс.

От него научих, че никога не трябва да губя надежда.

Тази проста истина е господар на всяка ситуация, на всеки избор. Всяка сутрин, когато се събудим, трябва да изберем между надеждата и страха и да приложим една от тези емоции за всичко, което правим. Независимо дали посрещаме нещата, които идват към нас, с радост, или с подозрение...

Надеждата дава сили...

Нито веднъж не си позволих да изпитам някаква надежда за личността, която лежи по очи в локва от кръв. Нито веднъж не използвах надеждата, за да укрепя връзката ни. Поставих бремето на отношенията ни да почива върху по-широки рамене. На страха и подозрението. Недоверието диктуваше всяко мое действие.

А сега е твърде късно да върна нещо назад.

Спирам да пищя и започвам да се смея. Чувствам лудостта в това.

Не ми пука.

Копието ми стърчи жестоко, присмива ми се. Спомням си как го откраднах.