Карън Монинг - Разкритието на древния ръкопис

Сърцето ми ще се пръсне.

Не мога да го направя. Съвсем скоро минах през това със сестра ми. Съжаление върху съжаление. Пропуснати възможности. Лоши решения. Скръб.

Колко още хора трябва да умрат, за да се науча как да живея? Той беше прав. Аз съм ходещо бедствие.

Измъквам телефона от джоба си. Първо набирам мобилния телефон на Баронс. Няма връзка. Натискам АНМСМ. Няма връзка. Натискам АУ и сдържам дъха си, като гледам Баронс напрегнато. Няма връзка.

Както и самия мъж, всички линии са паднали.

Започвам да треперя. Не знам защо, но фактът, че мобилните телефони не работят, ме убеждава повече от всичко останало, че той е извън моя досег.

Навеждам глава надолу, обръщам косата си напред и въпреки че ми отнема няколко опита, за да наглася точния ъгъл, правя снимка на тила си. Със сигурност има две татуировки. Тази на Баронс е дракон с буквата Z в центъра, която блещука слабо в цветовете на дъгата.

Отляво има черен кръг, натъпкан със странни символи, които не разпознавам. Изглежда, Риодан е казал истината. Ако татуировката е била поставена от ЛГ, това обяснява много. Защо Баронс толкова силно охраняваше мазето, където ме измъкна от състоянието ми на При-я , как ЛГ ме намери в манастира, след като защитите бяха заличени, как ме намери отново в къщата, където с Дани се бяхме подслонили, и как ме е проследил до родителите ми в Ашфорд.

Изваждам малкия кинжал, който задигнах от КДБ.

Ръцете ми треперят.

Мога да сложа край на болката си. Мога да се свия и да оставя кръвта си да изтече до него. Всичко ще свърши толкова бързо. Може би ще получа друга възможност в друго време и на друго място. Може би двамата с него ще се преродим като в онзи филм „В какво се превръщат мечтите“, който двете с Алина мразехме страшно, защото децата и съпругът умряха, а после съпругата се самоуби.

Сега обичам този филм. Разбирам го, разбирам цялата идея доброволно да отидеш в ада заради някого. Да живееш там, луд, ако трябва, защото би предпочел да си луд с този някого, вместо да търпиш живот без него.

Взирам се в острието.

Той умря, за да живея аз.

– Проклет да си! Не искам да живея без теб!

„Начинът, по който продължаваш, те определя.“

– О, я млъкни, моля те! Ти си мъртъв, млъкни, млъкни!

Но една ужасна истина разкъсва сърцето ми.

Аз съм лъжливото овчарче.

Аз съм тази, която натисна АУ. Аз съм тази, която не помисли, че може да оцелее от глигана сама. И познайте!

Направих го.

Вече го бях пропъдила и бях в безопасност, когато Баронс се появи и му връхлетя.

Оказа се, че все пак не съм умирала.

Той умря заради мен, а не е било нужно.

Аз преиграх.

И сега той е мъртъв.

Взирам се в кинжала. Да се самоубия би било награда. А аз заслужавам само наказание.

Взирам се в снимката на тила ми. Ако лорд Господар ме намери сега, не съм сигурна, че ще се боря за живота си.

Обмислям да опитам хирургия върху собствения ми череп, после осъзнавам, че не съм в най-добрата си форма на ума за това. Може да не спра да режа. Близо е до гръбначния стълб. Лесен изход.

Забивам острието в земята, преди да мога да го обърна към себе си.

Как би ме описало това? Да убия него, а после да убия себе си? Като страхливка. Но не ме тревожи как би ме описало това. А какво ще стане с него – една напразна смърт.

Смъртта на мъж като него заслужава нещо повече.

Преглъщам поредния писък. Той вече е впримчен вътре в мен, натъпкан е в стомаха ми, гори гърлото ми, става труден за преглъщане. Чувам го в ушите си, въпреки че устата ми не издава звук. Това е тих писък. Най-лошият вид. Живях така преди, за да скрия от мама и татко, че смъртта на Алина убива и мен също като тях. Знам какво следва и знам, че ще бъде по-зле отпреди. Че аз ще бъда по-зле.

Много, много по-зле.

Спомням си сцените на клане, които Баронс ми показа в ума си. Сега ги разбирам. Разбирам какво би могло да накара човек да го направи.

Коленича до голото му окървавено тяло. Трансформацията от мъж в звяр сигурно е разкъсала дрехите му, пръснала е на парчета гривната от китката му. Почти две трети от тялото му са изрисувани с червени и черни защитни руни.

– Джерико – казвам. – Джерико, Джерико, Джерико.

Защо изобщо така неохотно казвах името му? „Баронс“ беше каменна стена, издигната между нас, и ако се появеше тънка като косъм пукнатина, аз прибързано я замазвах със страх.

Затварям очи и се стягам. Когато ги отварям, обвивам две ръце около копието и се опитвам да го издърпам от гърба му. Не излиза. Заседнало е в кост. Трябва да се боря с него.