Карън Монинг: Разкритието на древния ръкопис

Спирам. Започвам отново. Плача.

Не помръдва.

Мога да го направя. Мога.

Освобождавам копието.

След много време го претърколвам.

Ако съм имала някакво съмнение, че е мъртъв, то изчезва. Очите му са отворени. Празни са.

Джерико Баронс вече не е тук.

Отварям сетивата си за света около мен. Не мога да го усетя изобщо.

Аз съм на тази скала сама.

Никога не съм била толкова сама.

Опитвам всичко, за което се сещам, за да го върна към живот.

Спомням си за Ънсийли плътта, която натъпкахме в раницата ми, както изглежда преди цял живот време в книжарницата, когато се подготвях да се изправя пред лорд Господар. По-голямата част е все още тук.

Само ако тогава знаех това, което знам сега! Че следващия път, когато видя Джерико Баронс, той ще е мъртъв. Че последните думи, които изобщо ще чуя от него, ще бъдат: „И Ламборгинито“ – изказани с онази вълча усмивка и с обещанието, че винаги ще бъде зад гърба ми, ще диша в него, ще го пази.

Гърчещата се накълцана плът от Момчета-носорози все още е здраво затворена в бурканчета от бебешки храни. Натъпквам я между подутите му окървавени устни и държа устата му затворена. Когато изпълзява през назъбената дупка във врата му, преглътнатият ми писък едва не ме оглушава.

Не мисля ясно. Паниката и скръбта ме направляват. Баронс би казал: „Безполезни емоции, госпожице Лейн. Издигни се над тях! Спри да реагираш и действай!“ Ето го, отново ми говори.

Какво не бих направила за него? Нищо не е твърде противно, твърде варварско. Това е Баронс. Искам го отново цял.

Риодан го разпра от корема до гърдите, преди да му среже гърлото. Внимателно разтварям плътта на татуирания му корем и натъпквам Ънсийли в срязания му стомах. Изпълзява навън. Обмислям да се опитам да зашия стомаха му, за да принудя тялото му да усвои плътта на мрачното Фае и се чудя дали ще стане, но нямам игла и конец, нито други средства да поправя разкъсаната му плът.

Правя опит да сложа червата му обратно в тялото му, да ги подредя в нещо подобно на ред, като слабо усещам, че това вероятно не е нещо нормално и смислено.

Веднъж той каза: „Влез в мен, виж колко навътре можеш да отидеш!“. С ръце върху далака му мисля: „Ето ме. Твърде късно“.

Използвам новооткритото си умение в Гласа и му заповядвам да стане. Беше ми казал, че ученик и учител развиват имунитет един към друг. Почти съм облекчена. Боях се, че Гласът може да вдигне зомби, възстановено, но не истински съживено.

Отварям устата му и я задържам с клечка. Срязвам китката си и пускам капка кръв на езика му. Трябва да срежа дълбоко, за да изкарам няколко капки, и продължавам да режа, защото продължава да зараства. Това само го прави още по-окървавен.

Търся в специалното си място на шийте зрящ магия, с която да го излекувам. Няма нищо с такова предназначение у мен.

Внезапно се вбесявам.

Как може да е смъртен? Как смее да е смъртен? Никога не ми е казвал, че е смъртен. Ако знаех, можеше да се държа различно.

– Стани, стани, стани! – крещя.

Очите му все още са отворени. Не мога да се помиря с това, че са отворени и празни, но да ги затворя би било признание, приемане, че го няма.

Никога няма да затворя очите на Джерико Баронс.

Те бяха широко отворени в живота. Би искал да са отворени и в смъртта. Ритуалите биха били загуба на време за него. Където и да е Баронс, би се смял, ако опитам нещо толкова шаблонно като погребение. Твърде дребно за толкова голям мъж.

Да го сложа в ковчег? Никога.

Да го погреба? Няма начин.

Да го изгоря?

Това също би било приемане. Признание, че е мъртъв. Никога няма да се случи.

Дори в смъртта той изглежда несломим. Голямото му, татуирано в черно и червено тяло е като епичен гигант, паднал в битка.

Настанявам се на земята, нежно повдигам главата му, подлагам крака под нея и обвивам лицето му с ръцете си. С ризата ми и със сълзите, които не спират да падат, измивам пръстта и кръвта и го почиствам нежно.

Сурово, неприветливо, красиво лице.

Докосвам го. Прокарвам пръсти отново и отново, докато научавам и най-неуловимите нюанси на чертите му и вече мога да го издялам от камък дори ако съм сляпа.

Целувам го.

Лягам и се протягам до него. Притискам тяло до неговото и го държа.

Държа го, както никога не съм си позволявала, докато беше жив. Казвам му всички неща, които никога не съм му казвала.

За известно време нямам представа къде свършва той и къде започвам аз.

Ежедневникът на Дани

91 дни ССС