Карън Монинг: Тайната на забранената книга

Върнах се в колата, включих двигателя, за да може климатикът да се бори с безмилостната юлска жега и започнах да прослушвам съобщенията. Повечето бяха от седмици, от приятелите ми от училище или от „Тухларната“, с които бях говорила след погребението.

Предполагам, някъде в задната част на ума ми съм направила връзката, че се лиших от мобилни услуги няколко дни преди да умре Алина и се надявах, че може да имам съобщение от нея. Надявах се, че може да се е обадила, да е звучала щастливо преди да умре. Надявах се, че може да е казала нещо, което да ме накара да забравя за скръбта си, дори само за кратко. Имах отчаяна нужда да чуя гласа й поне още веднъж.

– Мак! Господи, Мак, къде си ? Трябва да говоря с теб. Попаднах право на гласовата ти поща. Какво правиш , защо мобилният ти телефон е изключен? Трябва да ми се обадиш в мига , в който чуеш това. Имам предвид в същия момент.

Въпреки тягостната лятна жега, внезапно се вледених, кожата ми стана лепкава.

– О, Мак, всичко така се обърка. Мислех, че знам какво правя. Мислех, че той ми помага, но... Боже, не мога да повярвам, че бях толкова глупава! Мислех, че съм влюбена в него, а той е един от тях, Мак. Той е един от тях !

Мигнах неразбиращо. Един от кои? Освен това кой беше „той“, който беше един от „тях“ на първо място? Алина влюбена? Няма начин! С Алина си казвахме всичко. Освен няколко момчета, с които беше излизала случайно през първите месеци в Дъблин, не беше споменавала да има някой друг в живота й. И определено нямаше нито един, в когото да е влюбена.

Гласът й се задави от сподавен плач. Ръката ми се стегна в мъртва хватка върху телефона, сякаш може би можех да задържа сестра си чрез него. Задръж тази Алина жива и в безопасност! За няколко секунди се чуваше пращене, а когато отново заговори, беше понижила гласа си, сякаш се страхуваше да не бъде подслушана.

– Трябва да говорим, Мак. Толкова много неща не знаеш. Боже мой, дори не знаеш какво си! Има толкова много неща, които трябваше да ти кажа, но мислех, че мога да те държа настрана, докато нещата не станат по-безопасни за нас. Ще се опитам да се прибера – гласът й се пречупи и тя се засмя горчиво с един хриплив звук, напълно нехарактерен за Алина, – но не мисля, че той ще ми позволи да напусна страната. Ще ти се обадя щом... – още пращене. Ахване. – О, Мак, той идва – гласът й спадна до настоятелен шепот. – Чуй ме! Трябва да намерим... – следващата й дума прозвуча изопачена или чуждестранна, нещо като ши-саду . – Всичко зависи от това. Не можем да им позволим да я имат. Трябва да стигнем до нея първи. Той ме е лъгал през цялото време. Сега знам какво е и знам къде...

Мъртва тишина.

Обаждането беше прекъснато.

Седях зашеметена, опитвах се да извлека някакъв смисъл от току-що чутото. Мислех, че имам раздвояване на личността и че има две Мак – една, която имаше представа какво става в света около нея, и една, която едва може да следи реалността достатъчно добре, за да се облече сутрин и да сложи обувките си на съответните крака. Мак, която имаше представа, сигурно беше умряла заедно с Алина, защото другата Мак очевидно не знаеше основни неща за сестра си.

„Била е влюбена и не ми е споменала! Нито веднъж. А сега изглежда, че това е най-малкото от нещата, които не ми е казала.“ Бях сащисана. Бях предадена. Имаше цяла една огромна част от живота на сестра ми, която тя беше държала в тайна от мен с месеци .

В каква ли опасност се е била забъркала? От какво се е опитвала да ме държи настрана? И какво е било по-безопасно за нас? Какво е трябвало да намерим? Беше ли я убил мъжът, в който мислеше, че е била влюбена? Защо – о, защо – не беше ми казала името му?

Проверих часа и датата на обаждането – следобеда, след като бях изпуснала телефона си в басейна. Усетих как започна да ми се гади. Тя е имала нужда от мен, а аз не бях на разположение. В момента, в който Алина се е опитвала толкова обезумяло да се свърже с мен, аз съм се припичала мързеливо в задния двор и съм слушала някоя от глупавите щастливи песни, а мобилният ми телефон е лежал изпържен и забравен на масата в трапезарията.

Внимателно натиснах копчето за запис, после изслушах останалите съобщения, с надеждата, че може да се е обадила отново, но нямаше нищо друго. Според полицията беше умряла приблизително четири часа, след като се беше опитала да се свърже с мен, въпреки че не бяха открили тялото й в уличката почти два дни. Това беше картина, която винаги много силно се стараех да блокирам. Затворих очи и се опитах да не се поддавам на мисълта, че съм изпуснала последната си възможност да говоря с нея, опитах се да не мисля, че може би съм могла да направя нещо, за да я спася само ако бях отговорила! Тези мисли можеха да ме подлудят.