Карън Ченс - Докосни мрака

Защо никога не бях забелязала начина, по който очите му пърхаха толкова съблазнително? Миглите бяха черни копринени ресни около малки пламъчета, които танцуваха в зениците му, причинени от светлините на бара. Нещо в мен реагира на жегата, която видях в неговия поглед и моите ръце се изстреляха по своя воля, започвайки да очертават кръгчета по стомаха му през материята на ризата му. Всичко, което имаше значение беше усещането за тези твърди мускули под копринената кожа; всичко, което исках, бе да си проправя път до врата му и да заровя ръцете си в блестящия водопад от черна коса, за да проверя дали тя бе така мека, гъста и тежка, както изглеждаше. Но след това бях разсеяна от вида на тъмно зърно, показващо се изпод една от многото гънки на неговата риза, нещо, което ме е разсейвало повече пъти, отколкото можех да преброя. Открих, че то бе толкова страхотно на вкус, колкото и на вид, както и винаги съм знаела, че щеше да бъде, и то се втвърди красиво под натиска на устните и зъбите ми, сякаш бе жадувало за докосването ми. Вземайки всичко предвид, едва забелязах, когато Томас ме отнесе обратно в склада и затвори вратата с крак.

Той пое дълбоко, накъсано вдишване и бавно се отдръпна от мен. След миг той заговори с дрезгав глас, напълно различен от обикновения му тембър.

— Дай ми пистолета, Каси. Някой може да бъде наранен, ако внезапно гръмне.

Звукът на гласа му, остър и странно унил, леко прочисти главата ми. Това, че видях и първия си нападател също помогна. Той лежеше разделен на три парчета, разяден на половина от стража. През останките на тялото му, можех да видя почернелите дъски на дървения под, където бе прогорена част от несиметричния пентаграм.

Гледах картината пред мен, чувствайки се леко замаяна и много странно. Изведнъж схванах шегата: някой е бил наранен. Сега, това беше смешно.

Аз сграбчих Томас, за да не падна, пистолетът ми се люлееше безполезно зад гърба му. Той го взе от отпуснатата ми ръка и го хвърли някъде надалеч. Не видях къде падна; той просто се изпари. Той ме гледаше загрижено и внезапно това също беше смешно. Започнах да се кикотя. Надявах се, че Тони му е платил добре — той беше ужасно смешен.

— Каси, мога да те нося, ако искаш, но трябва да тръгваме. — Той погледна часовника на стената. Беше 8:37. — Виж, имаме достатъчно време, за да отидем на срещата.

Продължавах да се кикотя и гласът не звучеше като моя. Смътно осъзнавах, че започвам да ставам истерична, тогава Томас помръдна. Следващото нещо, което осъзнах бе, че бях отново в ръцете му и вече бяхме навън, бягайки надолу по тъмния път толкова бързо, че уличните светлини се сливаха в дълга, сребърна линия. Секунда по-късно към нас се присъединиха две тъмни фигури, по една от всяка страна.

— Заспивай — изкомандва Томас, когато светът започна да се движи по-бързо. Осъзнах, че съм ужасно уморена и сънят беше много добра идея. Чувствах се удобно и на топло, въпреки че главата ми така се въртеше, че изглеждаше сякаш нощното небе се спускаше, за да се срещнем, или пък ние летяхме нагоре към звездите. Спомних си, че си помислих сънено, точно преди да заспя, че ако така идваше смъртта, то не беше толкова зле.

Събудих се уморена, схваната и тотално откачила. Настроението ми не се подобри от факта, че Томас се извиси над мен, така че неговото безизразно, обърнато на обратно лице беше първото нещо, което видях.

— Махай се от мен! — изграчих, докато се опитвах да седна. Трябваше да изчакам няколко минути, за да спре стаята да се движи, и когато това стана, бях ужасена от това, което видях. Супер. Бях стоварена в чакалнята на Ада. Малката спалня бе издялана от червен пясъчен камък и осветена от няколко ужасяващи стенни свещници. Те бяха направени от нещо подобно на притиснати един до друг ножове, които придържаха ужасни смърдящи факли. Това веднага ми изясни, че бях на място с множество могъщи стражи, които смущаваха електричеството. Лошо.

Мястото би било перфектно за стая за мъчения, но вместо метални гилотини и инструменти, използвани за измъчване чрез притискане на палците, бе обзаведена само с неудобния кожен диван, върху който лежах и малка ръбеста масичка с няколко списания. Едно от тях беше копие на Оракула, еквивалент на Newsweek 1в магическия свят, но както в повечето чакални четивото беше отпреди няколко месеца. Отбивах се в някои определени кафенета в Атланта веднъж седмично, за да го чета, в случай че станеше нещо в другия ми свят, което можеше да повлияе новия ми живот. Съмнявах се, че историята от корицата на това издание, която разказваше за влиянието на евтиния азиатски внос върху магическия медицински пазар, спадаше към тази категория, а другото беше жълта преса. „НАСЛЕДНИКЪТ НА ПИТИЯ ЛИПСВА!“ — това беше триинчовото заглавие на тазседмичния брой на Кристален взор. — „ВРЕМЕТО. — ПОВРЕДЕНО!“ Завъртях очи, но спрях, защото болеше. Вероятно историята за „МАРСИАНЦИ ОТВЛИЧАТ ВЕЩИЦИ“, която бе водена, вече не бе актуална.