Карън Ченс - Докосни мрака

— Може би ще ми се довериш достатъчно, за да я пазя за известно време?

Беше формулирано като въпрос, но високият французин ме поведе по коридора, без да изчака за отговор.

Скоро щях да видя старите си врагове, но при обстоятелствата, които очаквах. Дебелото лице на Тони изглеждаше по същия начин, както винаги, което не беше изненадващо, като се има предвид, че той не се бе променял от 1513 година, с изключение на дрехите. Беше облечен с това, което смятах за „приятелски“ костюм — раиран модел, който изглеждаше така, сякаш беше откраднат от някой самохвалко в контрабанден бар, а може и да беше така. Той харесваше костюма, защото веднъж някой му беше казал, че вертикалното райе го кара да изглежда по-слаб. Бяха излъгали. Тони бе умрял, тежейки повече от 300 фунта, което на прост език означаваше, че прилича на футболна топка с крака. И никаква диета или упражнение нямаше да промени това.

Дори и с тегло и вкус за модата от Ада, Тони изглеждаше по-добре от главния си главорез, Алфонс, който стоеше, както винаги, зад лявото рамо на господаря си. Въпреки че бяха само отражения в голямото огледало за момента, можех да кажа, че са в стара крепост във Фили. Бях изненадана, че Тони си бе позволил да се завърне, но би трябвало да го знам; липсата на топки не беше един от недостатъците му. Знаех къде се намират, защото Тони бе седнал на обичайния си стол — трон, който идваше от палата на един епископ, когато на мода е било киченето с резба и позлата. Гърбът му се извисяваше на 6 стъпки от земята, но Алфонс нямаше нужда да се протяга, за да вижда покрай него. Неговата височина обаче не помагаше на външния му вид. Той изглеждаше така, сякаш е бил направен от някой, който е знаел как се предполага да изглежда един убиец и имаше едно от най-плашещите лица, които някога съм виждала. И нямам предвид онзи секси, холивудски, разбойнически вид — той беше ужасно грозен. Бях чувала, че преди да бъде превърнат е бил един от ударните момчета на Бейби Фейс Нелсън 3, но за мен изглеждаше така, сякаш самият той е бил бит нееднократно, с бейзболна бухалка в лицето. Като дете бях очарована от факта, че той почти няма профил, защото носът му не излизаше извън очертанията на неандерталските му вежди. Винаги се смеех, когато филмите описваха вампирите като великолепни, секси и с безкрайни килери с дрехи. Фактът е, че когато си мъртъв, изглеждаш по същия начин, както и когато си бил жив. Стотиците години могат да научат човека на няколко разкрасителни трика, предполагам, но истината е, че на вампирите просто не им пука. Някои от по-младите полагат усилия, защото това улеснява лова, но повечето от по-старите не дават и пукната пара. Когато можеш да накараш някого да повярва, че изглеждаш като Мерелин Монро или Брад Пит с просто внушение, гримът започваше да изглежда като загуба на пари.

Като изключим присъствието на Тони и момчето му в омагьосаното огледало настроението ми бе добро. Изглеждах много по-опърпана и от двамата с розовия си сутиен, надничащ от скъсаната ми риза, с удареното си лице, по което се процеждаше кръв, и стопени лигави парченца от вампира, пръснати по ботушите ми. Но бях жива, все още човек, а Тони не беше щастлив. Не можех да искам нещо по-добро в подобна ситуация. Разбира се, Тони не бе единственият проблем наоколо, но бях сигурна, че все още имам шанс, след като стигнах толкова надалеч. Ако Сенатът ме искаше мъртва, техните шпиони можеха да ме убият по всяко време през последните 6 месеца. Погледнах през огромната стая натам, откъдето Томас току-що беше влязъл. Той стоеше близо до вратата, технически подчинявайки се на молбата ми да стои надалеч, но това не бе достатъчно далеч, за да ме удовлетвори. Той говореше с един от пазачите на залата, подбран екип от четирима, високи 6 стъпки, блондини, които изглеждаха, сякаш са излезли от средновековен гоблен, носещи колани на гърба си с бойни брадви и шлемове с малки носни предпазители. Забелязах, че бе метнал черно дочено яке върху облеклото си от клуба; отиваше на дънките му, но го правеше да изглежда като рокер. Лицето му бе в сянка, така че не можех да видя изражението му, но вероятно то нямаше да ми каже нищо. Или поне не нещо, което исках да видя.

Чувствах се отвратително за това как трябваше да се боря, за да не отида при него, как исках да го видя да свети за мен така, както никога не го бе правил за други хора, да го чуя да казва, че всичко ще бъде наред. Знаех какво е, знаех как ме е лъгал, но част от мен все още искаше да му вярва. Надявах се, че това беше остатъчен ефект от по-ранната му умствена инвазия и си казвах, че трябва да го преодолея. Очите ми трябваше да свикнат с факта, че въпреки че изглеждаше като моя Томас, той не беше мъжът, когото си мислех, че познавам. Този мъж никога не бе съществувал извън въображението ми.