Карън Ченс - Докосни мрака

Фокусирах се върху главното събитие, което не би трябвало да бъде толкова трудно, колкото беше, вземайки се предвид обстановката. Тънка махагонова плоча бе издялана в масивна четириъгълна маса така, че освен редицата от столове на далечния край, беше единствената мебелировка в стаята. Изглеждаше така, сякаш тежеше около тон и беше вдигната на равна гигантска черна мраморна платформа, до която се стигаше по няколко блестящи стъпала. Тя издигаше Сената на около три стъпки от мястото, на което беше позволено да стоят нисшите просители или затворниците като мен. Останалата част от стаята — или пещерата (по-късно открих, че тя се намира на няколко нива под земята) — бе издялана от червени пясъчни камъни и изрисувана с играещите пламъци, идващи от огромните стоманени свещници. Огледалото, подпряно от лявата страна на масата, бе нехармонично и грозно, но вероятно защото отразяваше лицето на Тони. Освен това декорацията се състоеше от ярките знамена и гербове на членовете на Сената, които висяха зад всяко от техните места. Четири от тези гербове бяха драпирани в черно, а тежките брокатени кресла пред тях бяха обърнати към стената. Това не изглеждаше добре.

— Искам компенсации!

Върнах вниманието си към Тони, който повтаряше своето искане поне за пети път. Той беше привърженик на стратегията „повтаряй своето мнение, докато не се предадат“ главно защото нямаше много практика. В неговата фамилия никой не е правил нещо друго, освен да се кланя и раболепничи и след стотици години на такова държане, то просто ти „затъпява ръбовете“.

— Взех я, отгледах я, отнасях се с нея, сякаш бе една от нас, а тя ме измами! Имам цялото право да искам сърцето й.

Можех да изтъкна, че тъй като не бях вампир, пробождането ми с кол бе малко като свръхубиване, ха-ха, но предпочетох да се концентрирам на по-важните неща. Не че си мислех, че Сенатът се интересува от бизнес уговорките на Тони, но имах редкия шанс да хвана бика за рогата и не смятах да го пропусна.

— Ти уби родителите ми, за да можеш да управляваш таланта ми. Каза ми, че моите видения ще ти помогнат да предотвратиш бедствията, които виждах, и че ще предупредиш останалите, докато през цялото време си се възползвал от тях. Бесен си, че съм ти струвала пари? Ако някога се приближа достатъчно, ще ти отрежа главата. — Казах това, имайки предвид факта, че да убия Тони бе стара мечта, която нямаше голям шанс да сбъдна. Тони не беше много разстроен от моето избухване, както и очаквах. Хората го бяха заплашвали в продължение на векове, но той все още беше тук. Той ми каза веднъж, че оцеляването било по-красноречив отговор от всеки друг за неговите клеветници и предполагах, че все още е.

— Тя няма никакво доказателство, че имам нещо общо с този инцидент. Трябва ли да седя тук и да бъда обиждан?

— Аз го Видях!

Обърнах се към лидера на Сената, официално наричан Консул, възнамерявайки да пледирам за моя случай, но тя галеше кобра достатъчно голяма, за да обвие два пъти тялото й, което беше прекалено смущаващо. Изглеждаше упоена, но щях да я държа под око за всеки случай. Вампирите имаха навика да забравят, че това, което бе просто досадно за тях, например ухапване от отровна змия, би било малко по-сериозно за смъртните, които работеха с тях. Тези от нас, които оцеляваха достатъчно дълго, се научаваха да бъдат изключително внимателни.

— Тази жена е объркана — запротестира Тони, разпервайки малките си пълнички ръце невинно. — Тя винаги е била опасно нестабилна.

— Тогава аз съм изненадана, че разчиташ на нейните предсказания.

Гласът на Консула се понесе из стаята, почти като реален допир до кожата ми. Потръпнах от прилива на силата й и бях благодарна, че не е насочен към мен. Или поне не все още. Тя вече не носеше надиплена бяла ленена роба и златно украшение за главата, но предполагах, че когато си толкова силен, просто не се нуждаеш от показност. Не бях разочарована, въпреки че облеклото й се състоеше най-вече от многоцветната змия, която се плъзгаше и увиваше около нея толкова плътно, че понякога се виждаше само част от голата й кожа. Тези места отразяваха светлината на факлите и блещукаха така, сякаш бе облечена в оживели бижута: оникс, нефрит и изумруд, със случайното проблясване на рубинени очи. Това бе много повече от облекло, привличащо вниманието; авторитетът в гласа й и интелигентността в тези тъмни очи показваха, че по някакъв начин тя все още бе кралица. Не я разпознах, а и никой не си даде труд да се представи, но Рейф, който беше застанал зад гърба ми за морална подкрепа, прошепна едно име в ухото ми, когато стигнахме до масата. При моя разтревожен поглед зъбите му проблеснаха в тъмната му брада, когато ми даде една от неговите развратни усмивки.