Карън Ченс - Докосни мрака

— Какво значи това?

Тя се засмя отново и направи малка обиколка на стаята, преминавайки покрай двама магове по пътя. Те леко потрепнаха, но не се събудиха.

— Това означава, че ти предлагам да завършиш ритуала възможно най-скоро, ако очакваш да контролираш дарбата, а не обратното. — Тя се ухили. — А аз не съм точно екипирана, за да ти помогна с това.

Тя забеляза кръстосаните ми ръце и инатливото ми изражение и замълча. От малката бръчица, появила се на челото й, останах с впечатлението, че не е свикнала да бъде разпитвана.

— Добре, нека бъде по твоя начин, но ако оставиш ритуала недовършен, не само че ще имаш непълен контрол, но маговете ще те считат само за наследница. Пития не може да бъде лишена от власт, но наследницата може. Позицията ти е уязвима, докато не довършиш това. — Тя ме огледа от горе до долу, след което повдигна вежда. — Трудно ми е да повярвам, че трябва да водим този разговор.

Аз бях изключително раздразнена, особено когато тя започна отново да танцува.

— Виж, колко пъти трябва да казвам това? Не, благодаря, но не искам работата.

— Перфектно. Поне ще си отида, знаейки, че не си луда. — Тя спря своите балетни изпълнения толкова внезапно, че полата й се завъртя около краката. — Аз също не го исках. Аз единствена измежду пророчиците на моето време не бях щастлива, че бях избрана. Това е голяма чест, но също така и голямо бреме. Освен това ти ще трябва да се справиш и със Сребърния кръг, а това определено не е забавно, повярвай ми.

Изражението й внезапно стана мрачно.

— Казах ти нещата такива, каквито са, Каси, съжалявам. Не е имало друга Пития, която да не е била тренирана, с изключение на първата. Но с твоите способности ще успееш да напишеш нова книга с правила. Например, знаеш ли, че сега обитаваш едно и също време два пъти? Твоят дух броди по улиците вън заедно с това момиче, което ти спаси, докато ти говориш тук с мен. Аз не мога да правя това. Освен това на повечето от нашите чираци им отнема години да научат това, което ти научи само за няколко дни. Наистина, да вземеш с теб друг дух! Това е впечатляващо.

Имах чувството, че ще закрещя.

— Ще спреш ли да говориш и да ме изслушаш? Аз. Не. Съм. Пития!

Тя се приближи бързо до мен и целуна бузата ми.

— Вече си — каза тя и след това изчезна.

В същия миг бях ударена от нещо, което усетих, сякаш ме блъсна камион. Нямаше начин да го опиша правилно, така че дори нямаше и да опитам. Най-близкото нещо, което съм усещала, бе, когато бях в тялото на Томас и неговите усилени сетива бяха изключително разсейващи. Само дето сетивата, които този път се изостриха, не бяха мирисът или зрението, а усещането за други светове, различни, но впримчени в нашия, които винаги бях зървала по малко, когато говорех с духовете. А сега имах много такива и гледките и звуците около мен бяха толкова разсейващи, че дори не бях забелязала, че времето отново бе започнало да тече. Поне не, докато някой не ме намушка в крака. Погледнах надолу и видях, че измамната гадателка ме е докопала най-накрая, въпреки че не беше в съответствие с това, което планираше. Въпреки това болеше дяволски и кръвта започна да се стича по сатена на пантофките ми с високи токчета, оцветявайки материята в тъмно червено. Погледнах към вихрещите се сили над главата ми.

— Окей, промених мнението си. Изяжте я.

Група от призраци се отделиха от основната маса и се гмурнаха за нея, но Распутин се придвижи с вампирска скорост и стигна там пръв. Той я сграбчи за кръста и изчезнаха, заедно с няколкото вампира, които бяха оцелели след призрачната атака. Маговете видяха, че техните съюзници бягат и моментално ги последваха. Моите малки ножове бяха превъзбудени и ги подгониха през вратата и нагоре по стълбите и аз ги оставих. Убиването на няколко тъмни мага можеше да промени времевата линия, но в момента бях прекалено уморена, за да ми пука.

Седнах и свалих обувката. По дяволите! Тази луда кучка почти ми бе отрязала пръстта. Мирча ми подаде кърпичка от джоба на робата си и аз превързах раната, доколкото можах. Не мислех, че ще го загубя, освен ако не се инфектира. И имайки предвид състоянието на тъмницата, това беше възможно. Супер.

Погледнах нагоре и видях моята призрачна армия да се рее с неизречена молба в очите им. Знаех какво искат и нямаше смисъл да се опитвам да ги отклонявам от това. Енергията, която откраднаха от вампирите на Распутин можеше да ги захранва в продължение на години, но кой искаше да живее на такова място?! Те имаха само едно желание и аз бях обещала, но щях да поставя няколко условия.