Карън Ченс - Докосни мрака

— На английски, моля — казах аз нетърпеливо. В тялото на жената можех да разбирам френски, ако се концентрирах, но това костваше усилия, а аз имах нужда от силата си за други неща. Бавно Пиер се появи пред мен. Той далеч не бе толкова ясен като преди, но не усещах недоволство.

— Как така можеш да ни усещаш, мадам?

Осъзнах, че той виждаше жената, която бях обсебила, а не мен.

— Това е дълга история, а сега нямаме време за нея. Основното е, че и двамата искаме отмъщение и мисля, че знам начин, по който да направим това.

Няколко минути по-късно моята призрачна армия и аз слязохме на по-долните нива на затвора. Мислех си, че вече бях видяла най-лошото, което Каркасон можеше да предложи, но бях грешала. Стаите на горните нива бяха направо привлекателни в сравнение с тези тук долу, или поне така беше за мен. Вероятно на повечето хора щяха да им се сторят празни, просто стари, влажни, каменни стаи, прекалено ниско под водното ниво, за да се използват дори и за складове. Но за мен покритите с мъх стени и хлъзгавия под изобилстваха от призрачни следи, останки от някога могъщи духове, които бяха живели тук повече векове, отколкото можех да назова.

Опитах се да подсиля щитовете си, но не можех да ги държа вдигнати през целия път или нямаше да мога да контактувам със съюзниците си. В резултат на това отпечатъците ме заобиколиха отвсякъде, тънички парченца от животи, които отдавна са приключили, след като са изтърпели толкова мъчения. Аз Видях как римски войници бичуваха младо момче с пълния брой удари, които бяха неговата присъда, въпреки че той беше вече мъртъв. Точно зад тях средновековен ловец на вещици заплашваше млада жена, която беше в напреднала бременност тя и се молеше за живота на нероденото си дете. Аз затегнах малко защитите си, за да оставя отвън най-лошите от тези ужаси, но въпреки това долавях случайно някой тук или там. И навсякъде, където погледнех имаше дълги, подобни на лабиринт блестящи призрачни следи. Те покриваха стените и пода и изплитаха шарки във въздуха, толкова плътни, че сякаш ходех през бледа зеленикава мъгла. Те осветяваха долните тъмници толкова силно, че аз захвърлих факлата, която бях взела. Нямах нужда от нея.

Най-лошото обаче бе запазено за последно. Последвах моите водачи в малка, вътрешна стая. Можех да чуя риданията още преди да отворя вратата. Те внезапно се отдръпнаха от докосването ми и тежката брава бе натисната от моята ръка. Вратата се отвори и Луис-Цезар се втренчи в мен. За минута се зачудих дали нещо не се е объркало ужасно. Робата му бе разкъсана до корема и до тежката черешовочервена украса се виждаше по-тъмна блестяща следа. Той кървеше силно от ухапвания по врата и гърдите, а лицето му бе пепеляво. Когато ме разпозна, се олюля и аз едва успях да го хвана, преди да удари земята.

Погледнах зад него и видях една коленичила фигура в локва тъмнина, която след секунда идентифицирах като мантия с качулка. Бавно то вдигна главата си и аз видях нещо, което беше като брадясал скелет. Кожата му беше с цвета на плесенясало швейцарско сирене и покриваше фините кости на лицето му и единствено горящите кехлибарени очи го правеха да изглежда реален. Направих предположение.

— Раду?

Кокалеста ръка бутна качулката назад. Погледнах към това нещо, което някога се е наричало „Красивият“ и ми се прииска да повърна. Те го бяха държали под контрол, но нямаше нужда да използват окови. Те нямаха нужда от тях, след като го бяха докарали почти до гладна смърт. Не бях чувала, че лишаването от кръв може да убие вампир, но нещото, което се бе свило пред мен, не изглеждаше живо. Никога не бях виждала нещо подобно.

— Хм, ние сме тук, за да ти помогнем. Мирча каза ли ти? — Свитото на кълбо същество в ъгъла не отговори. Надявах се Мирча да е бил прав относно разума му, въпреки че започвах да се съмнявам. — Ние, ъ, вероятно трябва да тръгваме. Можеш ли да ходиш?

— Той не може да ходи, dulceata — каза Мирча с монотонен, безчувствен глас. Той седна на земята до вратата и главата му се облегна на стената, сякаш вече нямаше достатъчно сили да я държи изправена. — Дадох му цялата кръв, която можах, без да рискувам живота на това тяло, но не беше достатъчно. Той е гладувал в продължение на години, запазвайки съзнание, като е хващал случайно по някой плъх. Никой не го е посещавал със седмици и когато са го правели, било само, за да го изтезават.

Аз се насилих да огледам добре измършавялата фигура. Беше трудно да се каже с тази пелерина, но вероятно щях да мога да го нося, ако се стигнеше до това. Тялото, което бях обсебила, беше слабо, но той беше кожа и кости. Но наистина предпочитах да не го докосвам. Мисълта за тези сухи като клони ръце върху дори и взетото назаем тяло беше достатъчна, за да ме кара да потръпвам, без да споменавам, че не ми харесваше идеята да стана десерт. Раду можеше и да не е в състояние да се нахрани от такова разстояние, но ако се приближеше достатъчно, това нямаше да е проблем. Не бях сигурна дали заради измършавялото му лице, кожата се бе отдръпнала от зъбите му или все още бе гладен, но кучешките му зъби бяха напълно оголени, а това не ми харесваше.