Карън Ченс - Докосни мрака

— Но аз ще живея — напомних му аз. — Или планираш да ме убиеш, след като Раду бъде спасен?

Взетите назаем от Мирча сини очи се разшириха, но в тях нямаше нищо от невинността на Луис-Цезар. Ръцете му ме обгърнаха, така че да може да достигне връзките на гърба.

— Аз ти казах и преди, dulceata — ти си моя. Това е така, откакто беше на 11, и така ще бъде завинаги. Никой не наранява някой, който ми принадлежи. Имаш думата ми.

Това ужасно наподобяваше речта на Томас. Разбира се, аз знаех, че това е начинът, по който той ме възприемаше. Всеки един господар виждаше така своя човешки слуга, като вещ. В моя случай аз бях полезна и затова високо оценена вещ, но това беше всичко. Но въпреки всичко ми беше трудно да го чуя и то произнесено толкова категорично.

— А ако не желая да бъда притежавана? Какво ще стане, ако сама решавам какво да правя?

Мирча ме целуна търпеливо по главата.

— Не мога да те опазя, ако не знам къде си. — Той ме завъртя, връзването бе приключило и повдигна ръцете ми към устните си. Очите му горяха по-ярко от свещите в стаята. — Ти разбираш това, нали?

Да, разбирах го. Аз виждах живот, в който бях роб — на един от кръговете, на Сената или лично на Мирча. Каквото и да кажеше за уважението и влиянието, което моята сила щеше да ми осигури, истината беше, че никога нямаше да бъда възприемана като нещо друго, освен като пионка, която може да бъде използвана. Ако станех Пития, никога нямаше да бъда свободна. По дяволите. Надявах се метафизичният секс да не се брои.

— Да, разбира се.

Аз седнах на леглото и той пое краката ми в ръце. Обу върху единия дългия, бял чорап на жената. Оставих го да довърши обличането ми и се опитах да измисля някакъв начин да спася гадателката, тъй като очевидно спорът с Мирча нямаше да я предпази. Трябваше по някакъв начин да го отстраня от пътя, докато успеех да я намеря и да разбера дали тя участваше във всичко това доброволно или не. В противен случай този изключително практичен вампир, с когото бях, просто щеше да я убие. И въпреки че това щеше да разреши проблема, аз не мислех, че ще мога да живея с подобно решение.

Нещо ми хрумна, докато той слагаше последния жартиер.

— Мирча, ти ми каза, че брат ти е създал Луис-Цезар. Станало е така, защото това, което направихме аз и Томас, не промени всичко. Вместо да е бил прокълнат с вампиризъм от семейството на Франсоаз, той е бил трансформиран по нормалния начин от Раду, нали?

— Да, изглежда нашият Французин има някакво предопределение, което никой не може да промени.

— Следователно Распутин няма нужда да тръгне директно след Луис-Цезар, нали? Ако той унищожи Раду, никой няма да ухапе Луис-Цезар и накрая той ще умре като смъртен, вместо да доживее да стане господар. Явно Раду е задържан по някакъв начин или те не биха били способни да го държат затворен толкова дълго. А да убиеш някого, който е вързан и безпомощен, би било много по-лесно за призрак, отколкото да атакува един силен, свободен мъж, нали?

Мирча пребледня.

— Господи, какъв глупак съм, Каси! Хайде, бързо! Те вече може да са там!

Аз се възпротивих, когато той се опита да ме изправи на крака.

— Тръгвай! В случай че греша, аз трябва да остана тук, за да ги пипна, ако дойдат.

— Распутин е вампир-господар! Какво можеш да направиш срещу него?

— Той е господар в нашето време, но тук е просто дух. Аз имам тяло, така че ще бъда по-силна от него. Освен това си мисля, че Раду е по-вероятната жертва, не мислиш ли?

Мирча искаше да спори, но притеснението за брат му надделя над обичайната му предпазливост и той тръгна. Аз изчаках 30 секунди, след което се измъкнах след него. Отправих се към коридора, където се срещнах с групата призраци и макар и с усилие успях отново да ги усетя, дори и с взетата назаем плът. Не можех да ги видя, както когато бях в духовната си форма, което беше дразнещо, но те определено знаеха, че аз съм тук. Стоях в средата на този леден коридор и чувствах как ме обграждат като смразяваща мъгла. Секунда по-късно вратата към залата за мъчения започна да се отваря и аз отстъпих в сенките, които обграждаха стените.

— Скрийте ме — прошепнах. — И ще ви помогна.

Сенките се сгъстиха около мен като невидим плащ, предпазвайки ме от зашеметяващите очи на осакатената жена, която се появи в коридора. Тя висеше на около 3 крачки от земята, но въпреки че не можех да ги видя, знаех кой я носи. Изчаках, докато тялото й отплува надолу по стълбите, носено от невидимите ръце на Томас и в този момент се сепнах от объркания глас, който прошепна някакъв въпрос в ухото ми.