Карън Ченс - Докосни мрака

Аз погледнах тялото до стената, което не помръдваше, вратът му беше извит под ъгъл, който казваше, че вероятно никога нямаше да помръдне отново. Други трима бяха спрени от ножовете ми, които се бяха върнали, за да се реят около мен, по един от всяка страна на главата ми. Никой от тримата на пода не изглеждаше мъртъв и техните приятели ги издърпваха обратно на стълбите, вместо да ги оставят да лежат там. Но изглеждаше и малко вероятно да успеят да се включат отново в битката.

— Аз мога да преброя само осем, които все още са боеспособни, Распутин. Попитай приятелите си кой иска да е следващият, който ще умре.

Той не си направи труда. Може би не обичаше странници или пък, може би, неговите приятели не бяха толкова приятелски настроени, че да отдадат живота си заради него. Както и да е, неговото призрачно тяло се спусна към мен в блестящ облак и стигна до края на стража ми, когато моята група атакува.

— Не наранявайте момичето! — извиках аз, когато хиляди духове проблеснаха покрай мен в сияйна вълна от цветове и сенки. Зеленикавобели искри се посипаха навсякъде, когато духовете на Каркасон започнаха да канибализират техните врагове, пресушавайки всяка искрица живот в тях. Имаха чувството, че там имаше много вампирски тела, които нямаше да се вдигнат отново след тази нощ.

Докато фойерверките заглъхваха над главите ни, аз се наведох да помогна на неясната фигура на загубената пророчица. Тя изглеждаше бледа и уплашена, но поне беше жива. Големи сиви очи се впиха в мен, гледайки ме от малко, овално личице, обкръжено от изтощена руса коса.

— Не се притеснявай — казах и, въпреки че това звучеше доста странно при дадените обстоятелства. — Няма да му позволя да те нарани. Ние трябва…

Аз така и не завърших мисълта си, защото изведнъж всичко замръзна. Огледах се наоколо уплашено, чудейки се с каква нова заплаха ще трябва да се справя и тогава забелязах, че ножът бе все още в ръката на гадателката. Той беше на милиметър от гърдите ми. Зяпах го невярващо. Кучката щеше да ме прониже! И съдейки по ъгъла, щеше да е смъртоносно. Разбира се, това не беше моето тяло, но си мислех, че ще бъде учтиво, ако го върна без големи дупки в него. Освен това не знаех какво ще ми се случи, ако жената умреше. Дори и Били не знаеше. Може би, щях да оцеля, може би не, но едно беше сигурно — нямаше да бъда от помощ на Раду или Луис-Цезар. Да не споменавам, че на съвестта ми щеше да тежи още една смърт.

— Виждам, че си получила съобщението ми.

Един глас се понесе из стаята, сребристо чист като звънтенето на камбанки.

Погледнах нагоре и видях слабо, ниско момиче с дълга, тъмна коса, диплеща се по гърба и почти до коленете. Тя се носеше покрай реещите се духове, някои от които бяха замръзнали, с отворени усти, поглъщайки други фантоми. Никой не мърдаше, никой не дишаше. Скитах се из някаква снимка, с изключение на това, че двама от нас все още бяхме активни.

— Какво?

Аз се отдръпнах от гадателката и нейния нож, което ми позволи да се отдръпна и от новия посетител, който и да беше той.

— Онова на компютъра ти — продължи жената. — В офиса ти. Беше умно, не мислиш ли? — Тя погледна към Луис-Цезар, но не помръдна към него. Нейните големи сини очи се върнаха отново върху мен и нейното малко, сладко лице си пое раздразнено въздух. — Добре? Няма ли поне да получа едно благодаря, затова че спасих живота ти? Некрологът беше истински, ти знаеш това. Ако не беше напуснала офиса си, когато го направи, хората на Распутин щяха да те намерят. Ти успя да избягаш от тях, но на няколко пресечки щеше да срещнеш вампирите, изпратени от Антонио и щеше да бъдеш простреляна. Изпратих ти некролога, за да те предупредя. Умно, нали?

— Коя си ти? — Аз осъзнах истината в същия момент, в който зададох въпроса, но исках да я чуя да ми го каже.

Тя се усмихна и трапчинките й бяха почти толкова големи, колкото на Луис-Цезар.

— Името ми е Агнес, въпреки че никой вече не го използва. Понякога си мисля, че те даже не си го спомнят.

— Ти си Пития.

— Точно.

— Но… но ти изглеждаш по-млада от мен. Те ми казаха, че си на смъртно легло, че си много стара.

Тя леко сви рамене. Това ме накара да забележа с какво е облечена — дълга, по врата рокля, подобна на тази, която Юджийн бе направила за мен. Тя изглеждаше като нещо от чаено парти от 1880.

— Боя се, че отново си права. В действителност е много вероятно това кратко пътуване да ме довърши. Аз позагубих малко от силите си, а и 400 години са много време да носиш този товар. — Тя не звучеше много разстроена за предстоящата й смърт. — Както и да е, ти ще се научиш как да манипулираш духа си, за да изглежда така, както искаш след известно време. Предпочитам да запомня себе си такава, каквато бях. В действителност през последните години прекарвах повечето си време извън онова сбръчкано, старо нещо, отколкото в него. — Тя сви пръстите си. — Артрит, знаеш как е.