Карън Ченс - Прегърни нощта

Тя не беше единственият. Бях се съгласила на предложението на краля поради редица причини. Бях на негова територия и под негов контрол, така че да кажа „не“ би било доста нездравословно. Имах нужда да намеря сигурно място за приятел, вампир на име Томас, място, където нямаше да го стигнат дори дългите ръце на Сената. А и кралят щеше да ми помогне в разрешаването на най-голямата загадка в моя живот.

Тони винаги бе избягвал да ми разказва, каквото и да е, за моите родители. Моето предположение беше, че той считаше, че ще се разстроя малко, ако науча за бомбата в колата, която той беше сложил, за да ги убие, което му бе позволило да запази талантите ми за себе си. Или, може би, просто му се харесваше да се чувства като копеле. Той винаги обичаше да комбинира бизнеса с удоволствието.

Същата отмъстителност го бе довела до решението, че да убие баща ми, не бе достатъчно. Той е работел за Тони, един от хората, които се наемат, за да движат нещата на дневна светлина, но отказал да ме предаде, когато му било заповядано. А никой не можел да каже „не“ на шефа и да се измъкне безнаказано. Така че Тони платил на един маг да конструира магически капан за духа на баща ми, позволяващ му да продължи своето мъчение и след смъртта му.

Надявах се, някой ден да отнема този трофей от ръцете на Тони, но първо трябваше да го намеря. А последното ми пътуване до Феерия ми разкри, че феите не ме обичаха много. Без помощта на краля им никога нямаше да мога да се доближа до Тони и да открия къде е. А поради някаква причина кралят искаше Кодексът толкова силно, колкото и аз. Факт, който ме притесняваше много повече, отколкото си признавах.

— Какво се е случило на врата ти? — попита Приткин.

Ръката ми докосна шала, с който бях превързала прободните белези. Единият край на марлята, с която бях покрила раната, се подаваше от шифона. Достатъчно Приткин да го забележи и да направи своя коментар. — Порязах се при бръсненето.

— Много забавно. Какво стана?

Поколебах се, опитвайки се да измисля добра лъжа, и Приткин изсумтя.

Въздъхнах.

— Случи се Мирча.

— Къде е той? — Приткин почти се бе изправил, когато аз поклатих глава.

— Успокой се. Аз отидох при него, не обратното.

— Отишла си при него? Защо?

Пръстите ми оставиха пътечка в праха, покриващ корицата на близката книга. Кожата отдолу беше стара и се лющеше, като смътно приличаше на влечуго. Дръпнах ръката си, устоявайки на импулса да я избърша в полата си.

— Случайно се пренесох там.

— Как така случайно…

— Защото нещата станаха лоши! — Опитах се да прочета надрасканите бележки, но те бяха на език, който не разбирах. — Някакъв късмет досега?

— Не. — Той видя изражението ми. — Казах ти, че това може да отнеме известно време.

— А какво се предполага, че трябва да правя аз междувременно? Писна ми да разнасям табли и да върша всякаква работа за Казанова. Понякога имам чувството, че ще полудея!

— Ще полудееш — промърмори пиксито.

Приткин се загледа в купчината книги така, сякаш бяха обидили майка му. Най-накрая той измъкна една синя книга от дъното на купа.

— Ти не си в непосредствена опасност, докато нямаш повече случайни инциденти, включващи Мирча.

— И какво за него? — Настоях аз. — Нещата се влошават!

— Той е господар-вампир. Може да те вземе!

Вместо да му отговоря, се протегнах през масата, за да взема едно бяло бурканче, стоящо до лакътя на Приткин и се загледах многозначително в него. Инчът течност, който се съдържаше вътре, бе бледозелен, с приятен цветен аромат. Хризантема, предположих аз. Погледнах нагоре и видях, че той ме гледа злобно.

— Не си мисли, че не знам, че си била ти.

Бях казала на Миранда да замени черния сироп, който тя наричаше кафе, с нещо по-органично преди два дни, тъй като последният път той го бе напълнил с толкова кофеин, че ми отряза главата. Бях абсолютно сигурна, че мами, но не му казвах нищо. Откровено не мислех, че може да оцелее без дневната си доза — или, за да бъда по-точна, че никой не можеше да го изтърпи без нея.

— Ти си най-добрият аргумент да спра кафето, който някога съм виждала — казах аз. — И, честно казано, не намираш ли нищо странно в това да ядеш бобови кълнове и тофу и да пиеш по 12 чаши кафе на ден…?

— Рекордът ми е шест.

— А аз си мислех, че вие бритите обичате чай. Но може би водата…

Той дръпна чашата.

— Имам нужда от това!

Погледнах го по-добре и реших, че вероятно има право. Наскоро май си бе говорил душа, но е било за кратко. Очите му бяха червени и когато помръднеше глава надясно, светлината разкриваше тънък слой червеникаворуса набола брада върху бузите и брадичката му. А като се вземат предвид и дънките, и тениската, с които бе спал, видът му беше недодялан, дори и за него.