Карън Ченс - Прегърни нощта

— Окей. Облекчена съм да чуя това.

И наистина беше така. Присъствието на Астрид щеше да успокои нещата, но тя не можеше да бъде навсякъде и освен това имаше още седем деца, за които да се погрижим. Трябваше да знам с какво се захващам.

— Но и двамата знаем, че не всеки тук е нула.

Джеси ритна бетона с тока си и не каза нищо.

— Джеси.

— Аз съм щастливец, окей? — изтърси той със същия тон, сякаш някой щеше да каже „прокажен“.

— Това не ми говори много.

„Щастливец“ бе магически термин за хора, които си имаха вземане-даване с късмета. Не добър или лош късмет, просто… късмет.

Известен пример, дори и сред нормалните, бяха странните преживявания на френския писател Emile Deschamps. През 1805 той бил почерпен със сливов пудинг от непознат, Монсеньор Фортгибу, в един парижки ресторант. Десет години по-късно той видял пудинг от сливи в менюто на друго заведение и се опитал да си поръча един, само за да получи отговор от сервитьора, че току-що бил сервиран последния на клиент, който се оказал Фортгибу. Много по-късно, през 1832 година, Deschamps още веднъж си поръчал пудинг от сливи в един ресторант. Смеейки се, той казал на приятелите си, че само де Фортгибу липсва, за да се затвори кръга — и момент по-късно се появил и Фортгибу.

Разбира се, това, което историческите книги не казват, е, че де Фортгибу бил „щастливец“. Неговата магия се асоциирала с определени неща, с определени хора, места или събития. Например, всеки път, като срещнел една от братовчедките си, тя носела синьо; ароматът на портокали го придружавал всеки път, когато посещавал своя любим продавач на книги; а ако бил на няколко ярда от Deschamps, винаги се появявал и пудинга. Повечето хора считали тези случки като случайности. Магическите лечители, от друга страна, спекулирали, че те били някак си свързани с паметта. Картини на хора и места били запечатани във всеки мозък, свързани с някои сетивни данни. Например, цвете, което харесвала бабата на даден човек, можело да го накара да мисли за нея, винаги, когато го видел. Тъй като бил маг, де Фортгибу развил това до ново ниво: негова малфункция в магията подсигурявала, че когато се появи даден знак, ще се появи и свързания с него друг знак.

Но не всички „щастливци“ притежавали магия, която се проявявала по откачения, но безобиден начин на де Фортгибу. Един млад мъж причинявал силно подводно течение, ако бил на няколко мили от брега и трябвало да му бъде забранен всеки достъп до плажа. Друг причинявал сеизмична активност и му било забранено да ходи на места, където имало предпоставки за това. Тази особена група хора от „щастливци“ била запомнена и били наречени: кутсузи.

Кутсузите били ходещи Закони на Мърфи, които причинявали инциденти, тъй като не можели да контролират силата. И за разлика от нещата, които причинявали обикновените щастливци, събитията, предизвикани от кутсузите, били пагубни. Имало е време, преди няколко века, когато те били убивани веднага, щом ги видели. Наистина се надявах, че тук си нямах работа с такъв. Не че Джеси щеше да го позволи, ако беше така.

— Колко си силен?

Всичките видове кутсузи бяха опасни, но ако бе и силен, то тогава той щеше да е ходещо бедствие. Буквално.

— Не много — увери ме той пламенно. — Изобщо не съм силен. И съм единственият. Другите са доста… безопасни.

— Ха-ха-ха. — Никое от децата, особено на възраст 7–8 години, не изглеждаше като заплаха. С изключение на Люси. — Определи ми „доста безопасни“.

— Ако ще ме изхвърляш, просто го направи! — каза Джеси яростно. — Но другите са окей. Казвам ти го, ако им позволиш…

— Не съм казала, че искам да си тръгнеш! Просто искам да знам с какво си имам работа.

Магическите деца не бяха изхвърляни без причина. Беше ясно, че всички деца имаха някакъв талант, който ги правеше персона нон грата в магическото общество. Досега Джеси ме бе уведомил за щастливец, нула и ясновидец, кълнейки се, че останалите петима са здрави, термин за магове с малки способности. Имах своите съмнения. „Здравите“ оформяха най-голямата група сред магическите бегълци, но Тами нямаше да се концентрира върху тях, тъй като я познавах, защото те не притежаваха „недъзи“, които да се нуждаят от нулево влияние. Те можеха да минат за нормални хора, избягвайки магическата общност и нейните закони, ако решаха. Това не беше вероятно за хора като Люси.

Но дори и да се съмнявах, нямаше как да го принудя да ми каже истината. А с Астрид наоколо, да се надяваме, че нямаше да има значение. Нейната сила трябваше да неутрализира способностите на децата, където и да бяха, докато стояха близо един до друг. Което ми даваше да разбера какво бе станало с Тами.