Карън Ченс - Прегърни нощта

Маговете внезапно спряха да играят нежно, показвайки истинското си лице на Казанова, и се спуснаха по пътеката. Това беше в същия момент, когато нещо лигаво и зелено, се удари в подиума. Дори нямах шанса да го разпозная преди множество други неща да го последват, избухвайки в тътнеща черна маса от облаци подобно на попкорн. Красивата рокля от шифон на модела, вървящ по подиума, се превърна от приятно прасковено в разярено тъмнозелено, цвят, който много се доближаваше до този на краставата жаба, която се блъсна в рамото й.

Тя изкрещя, когато част от нея закапа надолу по гърдите й и се запрепъва назад по сцената. Но подиумът бързо се покри с малки пречупени телца, повечето размазани и разцепени, и беше повече от очевидно, че тя ще се подхлъзне и ще падне на хълбока си. След това нещата излязоха извън контрол.

Защитни заклинания се появяваха от всички страни, които, когато се сблъскваха с камикадзе земноводните, предизвикваха фойерверки от плът във въздуха. Това направи вещиците в средата на стаята, които буквално бяха залени с червата на жабите, още по-малко щастливи, което ги накара да се обърнат невъздържано към техните сестри. Това забави маговете, но все още можех да ги видя, сурови и непоколебими, промъкващи се през врявата към нас.

— Има ли още от вас? — попитах Джеси.

Той каза нещо, но не можах да го чуя поради шумотевицата от хвърлянето на столовете по очуканите магове. Разбира се, те се блъскаха и в много други неща, пориви на вятъра тук и там, заклинания и хаос. Но аз не забелязах някой друг да изчезне под планината от скъпо изрисувано дърво. Изглеждаше така, сякаш маговете бяха настъпили някой от множеството пръсти на вещиците.

— Какво?

— Не! — изкрещя Джеси в ухото ми. — Ние бяхме единствените, които се измъкнаха!

— Добре. Тогава да се измъкнем отново.

Миранда хвърли един поглед на роклята ми, която се бе превърнала във вихрен водовъртеж от есенни листа, и прибра ушите си назад. Бе изключително удобно да имаш подобен знак за нейното настроение, тъй като така и не се научих да я разчитам особено добре. Козината на подобното й на котешко лице имаше нещо общо с това или пък вероятните гаргойлски изражения бяха прекалено различни от тези на хората, за да ги разшифровам.

Групата на Изоставените се стълпи зад мен, оставяйки мръсни отпечатъци на нейния чист бял под. Бях ги довела в кухнята, защото не бях сигурна къде живее Миранда. Тя беше водач на групата от Тъмни феи, които Тони бе използвал за евтина работна ръка, но аз винаги ги бях виждала само да работят, режейки и готвейки със суперестествена скорост или пък бутаха количките за храна из коридорите на Данте. Те рядко прекъсваха работата си, с изключение на случаите, в които трябваше да позират пред фотографите с гости, които считаха, че те са някакви джуджета в костюми. Чудех се дали някой някога беше забелязал, че техните снимки винаги излизаха някак си размазани по същия начин, както техните очи никога не можеха да се фокусират добре върху малките сервитьори. Тони бе защитил казиното със заклинания, въпреки че като се имаше предвид количеството алкохол, което гостите поглъщаха, вероятно нямаше за какво да се тревожи. Съмнявах се, че е бил особено благороден при настаняването на своите работници, така че това, което исках от Миранда май беше някак си болезнено.

Едно от децата, момиче, което изглеждаше на 12, но както по-късно разбрах, бе на 16, държеше бебе. То бе на около 4 месеца и някак си сбръчкано по контурите си, носеше розова тениска и ританки само с един чорап, а бузите му бяха зачервени от това, че бе притиснато към гърдите на момичето. Бях готова да започна предварително подготвената си реч, когато Миранда се усмихна, разкривайки дълги кучешки зъби върху издълженото й, мрачно лице. Тя вече не гледаше към мен.

Обърнах се и видях как няколко гаргойла се бяха струпали до ръката на момичето, толкова близо, че тя ми изпрати умоляващ поглед и притисна бебето още по-здраво.

— Те няма да те наранят — уверих я аз. — Феите… хм, много обичат бебета. Това бе абсурдно изказване, тъй като бе очевидно. Един от по-големите гаргойли с кучешка глава над безупречно бялата си униформа почти се блъсна в стената, защото замахна, без да иска към бебето, докато му правеше сладки муцуни. Очите на Миранда също се бяха фокусирали върху детето, с такъв копнеж, изписан в тях, че бях започнала да се притеснявам.

— Нали? — мушнах я аз, а тя в отговор ме удари с лапа. За щастие, ноктите й бяха прибрани.