Карън Ченс - Прегърни нощта

— Моите хора ще защитават детето с цената на живота си — каза тя на майката с тихо достойнство.

Момичето бе облекчено, но продължи да държи най-близкия гаргойл под око. Той бе един от най-дребните, с увиснали магарешки уши под високата готварска шапка. Той колебливо протегна ръка, която бе обезобразена дори повече от тази на Франсоаз, на която липсваше един пръст. Но останалите пръсти завършваха с дълги извити сиво-черни нокти.

Ръката му трепереше, така че върху лапата му се появиха блещукания с цветовете на дъгата, сякаш бе намазана с олио. Бебето забеляза прекрасните цветове и започна да гука, протягайки се към тях. Съществото бързо се отдръпна назад, бръщолевейки нещо и седна върху опашката си. Това, разбира се, заинтригува още повече бебето, което започна да нервничи, докато майка му не го пусна долу, след което то се заклатушка към Магарешките уши с хъса на ловец след плячка, нейното чорапче се влачеше след нея, а пълните й ръчички бяха протегнати напред. Гаргойлите започнаха да отстъпват с лудешка бързина.

Магарешките уши се оказа в капан между подивялото бебе и шкафа с фурни, които изпълваха стаята с аромат на канела и масло. Може би, това привличаше детето или то просто бе любопитно; така или иначе то се клатушкаше безстрашно към присвилото се същество и бе протегнало ръце настоятелно. Гаргойлът я гледаше с големи очи, докато Миранда не си прочисти гърлото. След това той пое детето, което издаде доволен звук и сграбчи с ръчички туниката му, преди да набута по-голямата част от шалчето му в устата си.

След това задачата ми вече не беше толкова трудна.

Десет минути по-късно се бяхме събрали около помощната маса, нагъвайки канелени рулца и мляко. Кухненският персонал ме хранеше от седмици. Отне ми доста време, за да разбера, че това не беше проява на учтивост от тяхна страна: аз бях тяхното прасенце, някой, който им показваше кои от техните рецепти ставаха и кои не. Явно гаргойлите нямаха същите вкусови рецептори като хората. А сега имаха цяла група от нови дегустатори, с които да експериментират.

Въпреки опустошението, причинено от девет гладни деца, наслаждаващи се на захарния празник, аз се опитах да обясня.

— Миранда, оценявам това, но преди да се съгласите да станете детегледачи, има няколко неща, които трябва да знаете.

Миранда не отговори. Тя бе взела детето от своя ужасен подчинен и го хранеше с огромна бързина с ябълково пюре. Тя издаде лек звук на одобрение, когато малкото бебе започна да плюе.

— Виждаш ли, нещата са…

Джеси, който поглъщаше своето трето канелено рулце, ми хвърли пронизващ поглед. Той ясно казваше: „Не се издънвай заради нас“. Преглътнах, но продължих въпреки това.

— Обикновено децата, които стават бегълци в нашия свят, имат… добре, имат си причина.

— Подобно на нас — промърмори тя, като очевидно не ме слушаше.

— Да… нещо подобно.

Гаргойлите бяха напуснали Феерия поради предразсъдъци и нарастващо насилие, като и двете причини бяха добре познати на децата на Тами. Но като изключим обичайните елементи, феите притежаваха по-малко сили, отколкото Изоставените.

— Виж, ако ще ми помагаш да приютим тези деца, поне докато се сетя за нещо друго, трябва да разбереш…

Спрях, защото един остър палец се заби в пищяла ми. Хвърлих на Джеси един поглед, но той вече бе станал.

— Трябва да говоря с теб — каза той остро.

Разтрих крака си и се намръщих.

— Добре.

Ние се озовахме отвън и седнахме до рампата за зареждане, която се използваше за внасяне на по-обемисти предмети в кухненския склад. Двама гаргойла бяха под нас и разпръскваха хлебни трошици по асфалта, взирайки се нагоре с надежда.

— Какво правят? — попита Джеси.

Преди също се чудех за това, докато не прекарах малко време в кухнята.

— Да кажем, че изпечените храни тук са доста добре, но за яденето на месо трябва да притежаваш малко приключенски дух.

Той кимна, след което се сети, че трябва да ми е ядосан.

— Какво ти става? Опитваш се да унищожиш това, което те правят за нас?

Изглежда Джеси беше отличник в курса на Тами за най-добра защита. За негово нещастие обаче и аз бях такава.

— Опитвам се да бъда честна с Миранда, за да знае в какво се забърква. Мисля, че така е честно, нали?

Той посочи с пръст най-близкия гаргойл, който имаше котешка глава, която контрастираше странно с подобното му на влечуго тяло.

— Мислиш ли, че можем да ги нараним?

— Мисля си, че хората, от които бягам, могат.