Карън Ченс - Прегърни нощта

Музиката започна и първият модел ме избута от пътя си, плъзгайки се по пътеката, нейната леопардова чанта се люлееше отстрани. Трудно забелязах двамата, които се бяха вмъкнали през задната врата. Не ги разпознах, но знаех какво са. Обемистите палта, които носеха, ги издаваха: военни магове. И въпреки мърлявия им външен вид, се съмнявах, че са дошли, за да подменят гардероба си.

Те равнодушно сканираха тълпата, а аз бях виждала подобни погледи върху лицето на Приткин достатъчно често, за да знам какво означават. Преместих се още по-навътре в сенките на завесата, чудейки се дали ще мога да се пренеса, без да ме видят, когато един от тях смушка спътника си и кимна към група мръсни, бедно облечени деца, които се бяха струпали до едната стена. Маговете се отправиха към тях, със сурови лица и децата се втурнаха да бягат. Повечето хора бяха намерили местата си, така че между децата и техните преследвачи нямаше нищо, с изключение на двамата вампири, които работеха като разпоредители.

Имаше временен алианс между Кръга и Сената, тъй като имаше война, но това нямаше как да заличи вековете на омраза и недоверие. Особено, когато военни магове бяха виновни за нападението на сградите преди по-малко от седмица. Вампирите блокираха пътя с обидни усмивки на лицата им и маговете спряха.

Децата бяха пробягали пътеката до стената и сега се качваха на сцената, а повечето хора наблюдаваха подиума, който бе проектиран да бъде в средата на залата, така че те не получиха повече от няколко озадачени погледа. Отправиха се директно към задната част на сцената, но спряха на ръба на френетична активност.

Те прехвърляха погледа си от мен на няколкото руси модели, които се бореха с техните костюми. След което едно черно момче, може би на 14, сръга малко момиче.

— Коя е?

Момичето имаше безлична руса коса и големи кафяви очи, които се спряха безпогрешно върху мен.

— Тази. — Тя посочи с ръка, която не изпускаше плюшеното мече, което носеше.

Чантата в ръцете ми внезапно ме удари, като почти я изпуснах. Франсоаз каза нещо, което не звучеше на френски и тя замръзна, блестящ черен нокът на инч от лицето ми.

— Искаш ли да взема крокодила? — попита ме тя.

— Звучи ми като план. — Аз й подадох нещото благодарно.

Момчето погледна момичето с колебливо изражение.

— Сигурна ли си?

Тя кимна и се отдръпна, като засмука отново главата на мечето. Момчето се приближи и ми подаде ръка. Тениската, която носеше, беше изтъняла и обсипана с дупчици, а дънките на единия му крак стигаха до коляното. Едната от тенис обувките му беше загубила връзката си и беше прикрепена с безопасна игла, а около кръста му бе вързано горнище. Но ръкостискането беше здраво и той срещна очите ми. Получих странното усещане за дежавю, преди дори да успее да проговори.

— Аз съм Джеси. Тами ни прати.

— Тами?

— Тамика Ходжс.

Гледах го така, сякаш някой ме бе ритнал в корема. Той отвърна на погледа ми, тъмните му очи бяха предизвикателни, очакващи да бъде игнориран, отхвърлен, хвърлен на вълците. Разпознах този поглед. Преди около 10 години бях на почти същата възраст като него и също толкова уплашена, толкова предизвикателна, толкова убедена, че не мога да вярвам на никой. И за по-голямата част от нещата бях права.

Години, преди да реша да унищожа Тони, единствената ми амбиция бе да се махна от него. Накрая се оказах в Чикаго, защото там спря автобусът, който бях хванала. Като някой, на когото рядко му бе позволявано да напуска двора във Фили и винаги придружаван от множество бодигардове, открих, че новата ми свобода е доста плашещо нещо. Имах пари благодарение на щедри приятели, но се страхувах да си взема прилично жилище, защото бях сигурна, че ще се събудя и горилите на Тони щяха да се извисяват над мен. Да не говорим, че беше доста трудно за едно 14-годишно хлапе да плати самичко стая в хотел. Така че оставаха приютите.

Скоро открих, че съществуваха някои проблеми, които вървяха заедно с живота в тези подслони. Освен пиенето, наркотиците и боевете с ножове имаше и ограничение в дължината на престоя ти. Ако останеше по-дълго, персоналът можеше да съобщи на властите, така че предпочитах двуседмичния престой. Този период бе достатъчен, за да се почувствам удобно, но не и достатъчен някой да разбере за мен.

В повечето от тези подслони се съхраняваха записи и щом веднъж ги напуснеш, не ти беше позволено да се върнеш там, преди да изтекат 6 месеца. Това време беше необходимо, за да не се позволява на хората да заживеят там за постоянно, но по този начин бях обиколила всички по-свестни приюти за няколко месеца. Най-накрая се оказах в един, който беше толкова претъпкан, че една трета от нас живееха в мръсния двор с ограда наоколо. Всеки имаше спален чувал за през нощта и му беше казано да си намери място отвън. Повечето от нас и тези, които бяха по-здрави, се бяха разпрострели върху рехавата трева и меките петна от мръсотия, оставяйки твърдия бетонен двор на новодошлите, наркоманите и старата луда дама, която издаваше птичи звуци през цялата нощ. Една сутрин се събудих от усещането на една студена ръка до моята, принадлежаща на млад мъж. Това беше денят, в който Тами се появи, правеща една от обичайните си обиколки и търсеща деца, които някак си се бяха измъкнали от магическото общество. Когато една красива афроамериканска жена с топли кафяви очи и глас, който беше прекалено силен за нейната деликатност, ми предложи място, където да остана, тя не се нуждаеше от много, за да ме убеди. Само няколко минути, след като я срещнах, аз пренесох раницата си от мръсотията в нейния излъскан шевролет.