Карън Ченс - Прегърни нощта

Почивката ми беше приключила, така че пъхнах парцалите си в шкафчето, готова да се върна на работа. Сегашната ми убиваща-времето-активност подпомогна никога неспиращото търсене на Казанова за бързи пари. Някак си той бе успял да изнуди един преуспяващ моден дизайнер да наеме един от свръхскъпите магазини в галерията. Част от сделката беше да има място за модно шоу в началото на всеки нов сезон, което включваше и работа за шоугърлите като модели, както и достатъчно приходи за казиното, за да се преодолее тежкото поскъпване. Аз, разбира се, бях една от придобивките.

Красива брюнетка беше в шкафчето до моето и ние спряхме, за да се огледаме една друга. Нейното облекло се състоеше от множество изрисувани трупове, огърлица от черепи и пола от смразяващи ръце. Те бяха отрязани в лактите, така че се оформяше ефекта на минипола и се мърдаха наоколо точно толкова, колкото да бъдат ужасяващи.

— Зомби — каза ми тя, слагайки си червило пред огледалото, което беше закачено от вътрешната страна на шкафчето й.

— Моля?

— Ти знаеш ли за онези, които работят горе?

— Мислех, че те са били нарязани.

Те бяха попречили на Кръга да ме хване. И въпреки че зомбитата бяха като цяло доста устойчиви, те не се справиха толкова добре, когато се изправиха пред ескада от магове воини.

— Ами, да. Но нали познаваш шефа. Той не обича да губи ресурси.

— Какво искаш да кажеш?

— Той каза, че зомбитата са достатъчно умни, за да обслужват масите, но не са достатъчно схватливи, че да не се опитат да изядат клиентите. Той използва човешки сервитьори, докато открие още малко, но иска да напомни на всички, че това се предполага да бъде зомби бар, така че…

— Той е използвал техните телесни части за вашите костюми?

— Не е толкова зле — каза тя, виждайки изражението ми. — С изключение на това, че ги усещам всеки път, като седна.

— Какво?

Тя се намръщи, поглеждайки надолу към полата си.

— Едно от тези момчета ме опипва. Но когато се оплача, бокорите отговарят, че не могат да махнат всичките, така че трябва да разбера кой го прави. Но те всички изглеждат еднакво.

За един момент наблюдавахме сбръчканите сиви неща около кръста й. Опитвах се да не потръпвам всеки път, когато кокалест пръст докосваше голата й кожа, но моята рокля не беше толкова скромна. Тъй като беше част от колекция, се очакваше, че трябва да съответства на модата, а десенът й беше такъв, че дори и хамелеон би й завидял. Върху нея бяха изобразени спокойни сутрешни природни картини, но сега беше придобила мръсна жълтокафеникава замъгленост, а цветът на слънцето се просмукваше през смога.

— Не съм виждала този костюм преди — каза брюнетката, а очите й се стесниха.

— Помагам с шоуто.

— Ти си модел? Но те ми казаха, че не се нуждаят от други момичета.

— Аз съм зад сцената. Но дизайнерите искат и ние да сме облечени подходящо.

— Оу. Тогава всичко е наред — каза тя успокоена. — Помислих, че нещо се е объркало. Исках да кажа, ти си ок и всичко, но не си точно…

— Модел? — Аз се усмихнах, но моята рокля заприлича на сярното жълто-сиво небе на Сан Франциско. Супер.

— Да. Точно. — Тя набърчи нос при новите цветове. — Уф. Как може да си върнеш по-красиви цветове?

— Не съм сигурна.

А дизайнерът, един нацупен блондин, който се казваше Августин, определено не одобряваше промените.

— По-весело — каза ми тя нехайно. — Ако си зад сцената, вероятно така или иначе никой няма да те види.

Тя затвори шкафчето с хълбока си и нададе изненадан вик, когато една от ръцете я опипа. И просто така моята рокля придоби цветът на хубав слънчев ден.

Е, значи беше по-лесно, отколкото си мислех.

Едно добро нещо на последното ми назначение беше това, че можех да взема на работа приятел. И тъй като тя нямаше паспорт, социално — осигурителен номер или големи познания по английски език, аз се чудех как ще успее да преживява. Особено като се има предвид, че нейните препоръки бяха изтекли преди 400 години.

Намерих Франсоаз зад сцената и й помогнах с предназначената за нея рокля, солидна бяла тясна рокля с дълга пола и чашковидни ръкави. Дрехата беше готина, но не можех да разбера какво правеше в колекция, която можеше да доведе до лудост дори една здрава вещица. Тогава една малка точица се отдели от едното рамо, разтвори осем тънки черни крачета, след което отиде на работа.

Редица от други точки, които аз бях объркала с копчета, се появиха на рамото й и последваха първата. По времето, когато роклята беше закопчана, паяци бяха покрили половината от корсета с плетеница от черна бродерия, толкова деликатна и сложна, подобно на паяжината, която те имитираха. Дизайнът беше постоянно изтъкаван и разтъкаван, толкова бързо, че изглеждаше като копринени фойерверки, които експлодираха навсякъде по плата, като всеки разцъфваше в различен десен, преди да се превърне в друг още по-сложен.