Чарлс Шефилд - Превъзходство

Ханс Ребка слушаше. След малко той си пое дълбоко дъх. Дариа изглежда не разбираше какво предлага. Тя си въобразяваше, че описва изследователска задача. Не беше нищо такова. Беше дългосрочна развойна програма за целия спирален ръкав. Тя щеше да изисква включване в работа на всички органични и неорганични интелекти в продължение на десетилетия — столетия, цял живот . Дори да грешеше за Строителите (Ханс вярваше, че греши), тя описваше грандиозен проект.

Това изобщо не я смущаваше. Той изучаваше съсредоточеното й изражение. Тя го очакваше с нетърпение .

Можеше ли да се изпълни? Той не знаеше. Знаеше, че няма да протече така гладко, както изглежда Дариа си представяше — нищо в реалния свят не е ставало така. Но той знаеше, че никога няма да я разубеди да не се опита. И тя щеше да се нуждае от всяка помощ, която можеше да получи.

Което го оставяше — къде?

Ханс Ребка се наведе напред и взе ръцете на Дариа в своите. Тя изглежда не забеляза. Продължаваше да говори, да оформя, да формулира.

Той въздъхна. Беше сбъркал. Когато „Иърбъс“ полетя спокойно, далеч от Торвил Анфракт, трудностите не бяха свършили. Едва започваха.

… Бяха пристигнали.

Луис Ненда гледаше мрачно към откритата равнина — монотонен пейзаж, нарушаван само на едно място от сплетен гъсталак от гигантски избуяли папратови растения и мъхове. Почти се смрачаваше и „Индълджънс“ въпреки всичките му усилия, беше спрял в удължената сянка на онези извисяващи се кули от пясъчник, където беше избягал първия път от зардалу.

— Оръжията са готови — или Атвар Х’сиал беше напълно спокойна, или контролираше феромонното си излъчване в такава степен, каквато Ненда никога нямаше да може да достигне.

— Непълната видимост на груповата цел обаче прави пълния успех съмнителен. С ваше съгласие няма да стрелям, докато те не прибегнат до обичайната си стратегия за масова атака. Тогава по-голям брой от тях ще бъдат в нашия обхват.

— Добре… освен ако не опитат друг от техните проклети ботанически трикове. При първия признак за такова нещо, стреляй… Не чакай заповед от мен.

Страничният люк на „Индълджънс“ беше отворен, за да има Атвар Х’сиал директен поглед във всички страни на площта около разузнавателния кораб. Зрението й не беше влошено от намаляващата светлина. Тя седеше пред пулта за командване на оръжията. Луис Ненда беше до нея на пилотската седалка. Той беше модифицирал един от дисплеите да гледа директно долу. При първия признак на поява на растения под тях той ще тласне напред „Индълджънс“, буквално по повърхността. Може би няма да могат да напуснат Дженизий, но сигурно биха могли да се опитат да се плъзнат по повърхността.

Зардалу се надигаха от морето, плуваха едно подир друго, заставаха на няколко метра от брега и подаваха над водата само главите си. Луис Ненда видя как се появиха трийсет, преди да спре да брои. Бройката не беше важна. Ако успееше да достигне до кораба, едно беше повече от достатъчно.

Залязващото слънце се отразяваше от кръглите глави среднощно синьо. Ако се съди от тези същите глави, между зардалу бяха четирите най-големи екземпляра, които Ненда някога бе виждал. Те бяха два пъти по-големи от още растящите малки, които ги бяха преследвали във вътрешността на Дженизий. Сигурно бяха от първоначалните четиринайсет зардалу, които бяха държани в стазис на Серенити. Ненда ги беше надвил веднъж и знаеше колко трудно беше това.

— Бъди готова — първото вече излезе от водата и застана с разкрачени пипала на пясъка на брега. То беше достатъчно близо, за да може да види равномерната перисталтика на дишащото на сушата голямо тяло.

— Готова съм, Луис. Но предпочитам да стрелям, когато са на куп. Само едно не е достатъчно. И освен това…

Феромоните завършиха с една продължителна въпросителна. Луис Ненда не се нуждаеше от обяснение. Изправеното възрастно зардалу можеше да се плъзне през четирийсетте метра между брега и кораба за броени секунди. Но то не стоеше на едно място. Докато останалите стояха неподвижни във водата, то се беше придвижило напред като морска звезда с протегнати настрани хоризонтално пипала и обърната към кораба глава. След няколко секунди то събра гъвкавите си крайници в плътен сноп, насочен към морето и започна да се избутва напред към „Индълджънс“ Главата беше повдигната само колкото големите небесносини очи да гледат към кораба.

— Дванайсет метра — Атвар Х’сиал докосна бутона. — Мисля, че е време.