Чарлс Шефилд - Превъзходство

След няколко минути безмоторно плуване Ненда сканира отново дисплеите. На компютъра вече беше зададена пълната траектория за излизане от Торвил Анфракт и трябваше само да се натисне стартера, за да тръгне „Индълджънс“ по спиралата навън. Няколко километра настрани, вдясно от „Иърбъс“, подут, пъпчив, продълговат, тъмен на фона на розовото трепкане на кръговите сингулярности непрекъснато се отдалечаваше. Сто хиляди километра под тях на Дженизий беше нощ и дори на мощните телескопи не се виждаха никакви светлини. Ако там, долу, зардалу бяха още активни, те имаха отлично нощно зрение или собствени източници на биолуминесценция. Единственото осветление, което идваше отвън върху повърхността на планетата, беше далечното сияние от сингулярностите и слабата отразена светлина от кухата луна, светеща далеч над „Индълджънс“, отляво на Луис Ненда.

Той се обърна към Атвар Х’сиал, навела се до него.

— Очевидно сме достатъчно далеч. Време е да кажем довиждане на Дженизий. Там долу има много ценен материал, но ако приличаш поне малко на мен, ще си щастлива, ако никога не видим отново това място. Готова ли си да тръгваме?

Сикропеанката кимна.

— Добре. Глистър, идваме — Луис Ненда натисна ключа, който привеждаше в изпълнение въведената траектория. За няколко секунди те се понесоха плавно навън, насочвайки се към постоянното трепкане на кръговите сингулярности.

И тогава Ненда започна да ругае и се хвана за контролния пулт. Курсът на „Индълджънс“ непрекъснато се променяше. Сляпа за екраните на дисплеите, Атвар Х’сиал се закрепи за пода с шестте си крака и изпрати спешно серия от феромони.

— Луис! Това не е нормално! Не съм го програмирала.

— Адски права си, Ат, не е! И не е, което се вижда на дисплеите. Ненда отмени програмата и се опита да премине на ръчно управление. Нищо не се промени. Корабът не го приемаше и продължи да променя посоката. Вървим по погрешен път и аз не мога нищо да направя.

— Тогава изключете двигателя.

Ненда не каза нищо. Вече беше го изключил. Той гледаше към екрана на левия дисплей, където кухата луна висеше на небето. Познат яркожълт лъч светлина излизаше от нея, видим по цялата си дължина дори в космическия вакуум. „Индълджънс“ беше хванат от този лъч и беше направляван от него.

— Луис! — отново се обади Атвар Х’сиал. — Двигателят!

— Изключен е.

— Но ние продължаваме да се ускоряваме. Знаете ли къде отиваме?

Ненда отдръпна ръцете си от безполезния пулт и се облегна назад на седалката. Дженизий се виждаше на предния екран вече забележимо по-голяма. „Индълджънс“ се спускаше надолу все по-бързо и по-бързо.

— Мисля, че знам какво точно става, Ат — той въздъхна. — И съм сигурен, че няма да ти хареса, като ти го кажа.

Дефиницията за реалност, смисълът на съществуването, същността на Вселената.

Философските тълкувания на тези въпроси в спиралния ръкав бяха най-малкото толкова многобройни и разнообразни, колкото и интелектите, които го населяваха. Те се простираха от платонизма на Тюфел — „това, което човек вижда, е всичко, което съществува и може би малко повече“ — до радикалния прагматизъм на Мантикор от открития Космос Тристан, та чак до колективния ум Декантил Майрмеконс — „Вселената съществува като цяло, но е безсмислено да се говори за функцията на отделните компоненти.“

Дариа нямаше никакви съмнения в нейния собствен възглед: „Вселената е реалност и всеки, който мисли другояче, не е съвсем наред с ума.“ Със сигурност съществува обективна реалност.

Но можеше ли тази реалност някога да бъде разбрана от живо органично същество, чийто интелект и мисловни способности трябва да функционират сред бушуващия котел от жлези, хормони и развилнели се неврорецептори?

Въпросът беше далеч по-деликатен. Самата Дариа беше склонна да отговори с „не“. Ако човек иска добър пример за това, всичко, което трябваше да направи, беше да проучи най-новите събития.

Да вземем например вчера. При нейното завръщане на „Иърбъс“ от повърхността на Дженизий обективната Вселена беше едно старо, мръсно и неугледно място, едно досадно настояще, движещо се бавно и скучно към едно безсмислено бъдеще. Тя беше залята от произволни вълни на изтощение от объркване до гняв, до пълно отпуснато безразличие.

А сега, един ден по-късно? След дванайсет часа сън вените й бяха пълни с ихор [37] Течност заменяща кръвта в жилите на Боговете (мит.). — Б.пр. . Тя се беше старала с достатъчно голяма страст да смае гигант като Болингброук [38] Английски държавник и политически писател. — Б.пр. и откри, че докато е спала, Вселената е била преустроена. Сега тя блестеше и сияеше като изгубено съкровище на придворен шут.