Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

С въздишка Аманда затърси други дрехи, които не бяха така обидни. Накрая облече проста джинсова пола — не беше маркова естествено — и единствената тениска без петна под мишниците. Блузката беше прекалено раздърпана, ала намери и кафяв колан, с който пристегна дрехата на талията. Тършувайки из чекмеджетата, не успя да открие никакъв грим, дори и тубичка с гланц за устни не намери, но пък попадна на гумено ластиче, с което дръпна мръсната коса от лицето на Трейси и я вдигна високо, вързана на конска опашка.

Ето сега вече умираше от глад . Шумотевицата в стаята нататък по коридора й подсказа, че всички все още бяха заети със седемзнаците, затова тя забърза надолу по стълбите и намери кухнята. На плота забеляза няколко зърнени сладкишчета и си взе едно. Разкъса опаковката и успя да отхапе парченце, преди помощницата на майката — Лизи — да влезе при нея.

— Какво правиш? Тези са за момичетата!

Аманда задъвка и глътна.

— Аз също съм момиче.

— Знаеш какво искам да кажа. — Лизи отиде до плота и надзърна в кутията. — О, не, останали са само шест — изхленчи тя. — Сега какво ще каже майка ти?

Аманда не искаше и да знае. Изведнъж училището й се стори не чак толкова лоша идея.

Спомни си, че в стаята на Трейси видя раница, в забърза нагоре по стълбите. Бегъл поглед в чантата за потвърди наличието на учебници вътре, затова Аманда я метна на рамо, изтича долу и излезе навън.

Не беше трудно да намери спирката на училищния автобус, идващ насам по улицата, докато две деца чакаха на ъгъла. Тя не познаваше никое от тих и явно Трейси също не ги познаваше, защото нито едно не обърна внимание на пристигането й. И когато автобусът спря и вратите се отвориха точно пред Трейси, децата я избутаха настрана, за да се качат. „Колко грубо.“ Ала шофьорът бе още по-груб — след като момченцето пред нея изкачи стъпалата, той затвори вратите. Сякаш нея я нямаше там!

— Хей! — викна Аманда и затропа по вратата на автобуса. — Отвори!

Шофьорът изглеждаше малко изненадан, когато и тя се качи.

— Извинявай, не те видях — измърмори той.

Все още ядосана, тръгна между седалките и може би тъкмо заради това не видя как някой протегна крак. Препъна се. Просна се на пода и единственото, което й дойде на ум, бе: „Значи това бил животът на Трейси.“ Никой не понечи да й помогне да се изправи и момчето, заради което беше паднала, дори не си направи труда да й се извини. Е, поне никой не се смееше — най-вече защото никой не й обръщаше внимание. И докато се изправяше на крака, тя се замоли много скоро да се върне в собствения си живот. Докато пристъпваше към последните седалки в автобуса, Аманда реши, че първото нещо, което ще направи, щом стигне в училище, е да намери себе си. Може би това щеше да сложи край на преместването.

Още щом слезе от автобуса, се забърза към собственото си шкафче. И ето я, тя беше там, суетеше се с кода на катинарчето и си бъбреше с Бритни, чието шкафче бе до нейното. И преди беше виждала себе си през очите на друг човек. Винаги беше много причудливо, но и много интересно.

Изглеждаше добре . Раираната пола си отиваше с гамашите — когато за пръв път бе видяла съчетанието, не беше напълно уверена, че щяха да си подхождат. Но ботите до глезените не й харесаха и следващия път щеше да си обуе ниски обувки тип пантофки.

— Аманда? — промълви.

Момичето се извърна и Аманда-Трейси веднага разпозна собственото си изражение, а то бе точно такова, каквото можеше да се очаква при всеки опит на Трейси Девън да я заговори.

— Какво ?

Аманда-Трейси въобще не знаеше какво да отвърне. Беше се надявала, че дори самото изправяне лице в лице ще я върне в тялото й.

— Ъ-ъ-ъм… просто исках да ти кажа „здрасти“.

Другата-Аманда я зяпна изумено. Сетне се обърна към Бритни, извъртя очи и каза:

— Хайде да тръгваме.

Аманда-Трейси се разочарова, но се почувства и облекчена. Онова определено бе неподправеното поведение на Аманда. Както и беше очаквала — двете с Трейси не си бяха разменили телата, ала си беше хубаво да получи доказателство. Сега нямаше нужда да се тревожи, че Трейси може да говори глупости, да се държи смотано или по някакъв друг начин да развали репутацията й.

Училищният звънец би, подсещайки, че на учениците им остават само две минути до влизането в класните стаи. Тогава на Аманда й просветна, че въобще не знае къде трябва да иде Трейси.

Зарови из раницата на Девън и извади една папка класьор — ето това не я изненада. Аманда не беше виждала такава папка от началното училище. Всички в гимназията ползваха тетрадки със спирала по една за всеки предмет. Обаче за неин късмет от вътрешната страна на корицата Трейси си беше залепила програмата на часовете. Нейната класна стая се намираше в другия край на сградата, на втория етаж.