Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

Затова спря да й пука. Не беше лесно и често се измъчваше, ала си струваше, защото нямаше повече да й се налага да изпитва онова усещане. Първоначално Аманда само се опита да възпре чувството на състрадание, ала скоро осъзна, че всъщност щеше да бъде по-добре, ако се опита да се пребори с него. Избра си поведение, което бе противоположно на съчувствието — присмех, подигравки, остроумни обиди. И докато траеше това, направи неочаквано откритие — хората се възхищаваха на злобата й или пък просто се плашеха от нея. Каквато и да беше истината — тя работеше в нейна полза.

И ето че сега Аманда имаше страхотен живот, беше Злата царица и въртеше на пръста си училището, или поне осми клас, макар да бе уверена, че славата й се простира и сред по-долните класове. Никога не оставаше сама; съучениците й търсеха одобрението й и я боготворяха. Знаеше, че някои хора твърдят, че я мразят, но изобщо не се и съмняваше, че това, което те в действителност искаха, бе да са на нейно място.

След няколко дълбоки вдишвания, повторно плисване на вода върху лицето и бързо освежаване ма грима тя бе готова да се върне в столовата и да се заеме отново с онова, което правеше. И успя да преживее деня, без отново да почувства жалост към някого.

Ала по-късно в красивата си розово-бяла спалня, докато лежеше под воаления балдахин в леглото си с четири колони, Аманда се замисли за странната случка през деня и се зачуди как се бе случило това. Защо усети състрадание към Трейси Девън? Вярно беше, че Трейси е жалка, ала тя не беше жертва като госпожа Блакли или като момичето, което го блъсна онази кола.

Въобще какво знаеше тя за Трейси? Не много. Известно й бе, че Трейси е една от онези ученици с дарба, които участват в специалните часове в „Медоубрук“. А това си беше трудничко за вярване, защото Девън не беше направила впечатление на Аманда да е някакъв гений. Бяха посещавали едно и също основно училище и Трейси изкара втори клас заедно с нея. Не бяха най-добри приятелки — момичето й беше просто най-обикновена съученичка и тогава в него нямаше нищо особено ужасяващо. Тогава Трейси си беше наред.

Всъщност тя бе едва ли не знаменитост. Онази година всички в града говореха за семейството на Трейси — майка й тъкмо беше родила седемзначета — седем еднакви бебета момиченца. Даваха ги по телевизията, по новините. „Седморката на Девън“ — така ги нарекоха репортерите. Бебетата участваха в реклами, позираха за снимки във вестниците и всяка следваща година по телевизията излъчваха специален репортаж от рождения им ден. Бяха известната Седморка на Девън.

Но не и Трейси Девън. Тя не беше включена в онези репортажи. По мнението на Аманда това не беше изненадващо. Та кой ще иска да гледа зубър като Трейси по телевизията?

Тогава Аманда осъзна какво всъщност я дразнеше — фактът, че Трейси нямаше причина да бъде загубена. Нямаше причина да се облича толкова безвкусно или да е толкова неспокойна. Защо не се защитаваше? Защо понасяше всички заяждания, които другите сипеха върху й? Тя бе нещо повече от смотана — беше пъзла, която никога не отвръщаше на удара, никога не се и опитваше . Беше истинска, пълна, абсолютна загубенячка…

Аманда усети как челото й се изпъстря с капчици пот. Отново се претовари. Така нямаше да стане. Не можеше да позволи на Трейси да я притесни. Всички други просто я пренебрегваха, защо тя не успяваше?

Налагаше се да се успокои или никога нямаше да заспи.

Най-сетне потъна в сън. Когато отново отвори очи, през прозореца нахлуваше слънчева светлина… а това беше странно, защото майка й винаги я будеше, щом влезеше да отвори кепенците на прозорците в стаята й. Ала сега в стаята нямаше никого…

Аманда примигна. Къде се беше дянал балдахинът й? Защо виждаше тавана? Да не би да беше паднала от леглото? Това легло не беше като нейното — беше по-твърдо. Щом погледът й започна да се избистря, първите приливи на страх я заляха. Забеляза скрина срещу себе си. Беше жълт, не розов. И какво правеха тук тези завеси на цветя, дръпнати настрани от прозорците й? Не… не нейните прозорци. Не нейната стая.

Седна рязко в леглото и тогава видя ръцете си. Къде беше изчезнал маникюрът й — къде бе отишъл хубавият розов лак? Чии бяха тези дебели и изгризани нокти?

Сърцето й блъскаше яростно, ала тялото й се движеше забавено като във филмите. Вдигна крака, които не бяха нейните. Стъпи на пода, усещайки непознатия допир до мокет вместо до пухкав килим. Запристъпва към огледалото, висящо над непознатия скрин. Погледна в него и видя…