Джак Джордан - Точно пред очите ти

Кръвта се изсипа от ръцете му сякаш на парцали, примесени със сажди от овъглено месо. Усещаше вкуса й всеки път, когато оближеше устни, и си спомняше топлината от горещите кървави пръски по лицето си, които го обляха, докато прокарваше ножа по гърлото й.

Лопатата изскърца в земята. По челото му избиха капчици пот, смесиха се с кръвта и потекоха по лицето му, оставяйки розови вадички по лицето му.

Тялото й лежеше в краката му, на лунната светлина кожата й изглеждаше порцелановобяла. В очите й се беше запечатал последният момент на страх, който бе изпитала, докато острието се забиваше във врата.

Той спря да си поеме дъх и погледна надолу към нея. Беше красива дори и в смъртта…

Адреналинът му започна да спада. Ръцете и раменете му тръпнеха от млечната киселина; ставите му скърцаха при всеки натиск върху лопатата. Избърса потта от челото си в очакване чувството на вина да го повали всеки момент. Но не последва нищо подобно.

Захвърли лопатата на земята. Хвана момичето за глезените и усети колко са студени. Кожата и мускулите й започваха да се втвърдяват. Повлече я към гроба с присвити заради потта очи. Хвърли я вътре и тялото й се приземи с тъп звук. Някаква кост се удари в камък и може би вратът или черепът й се разцепи на две. Той хвърли ножа върху нея и окъпаният с кръв метал проблесна под лунните лъчи.

Изведнъж поляната се изпълни със светлина. Той засенчи очите си с ръка. Потта намокри веждите му и продължи своя път надолу по бузите му.

Майка му стоеше до прозореца, сянката й се разтягаше по тревата. Той усещаше как го поглъща с поглед — кожата и опръсканите с кал и кръв дрехи, залепналите за челото му мокри кичури.

Тя знаеше какво прави той сега. Знаеше на какво е способен. Вероятно винаги е знаела, че ще го направи, и бе чакала точно този момент, спяла е леко, готова да отвори очи, да види как детето й заравя друг човек.

Трябваше да свърши всичко, преди да се развидели. Росата вече се събираше по тревата и източният край на небето светлееше от събудилото се слънце. После трябваше да измие колата, да я мине с белина, да изгори дрехите си.

Той загреба с лопатата и изсипа пръстта върху тялото й. Заслуша се в тракането на камъчетата по костите й, видя как се удрят и отскачат в очите, в брадичката, в ребрата. Видя как лицето й изчезва, а очните ябълки и устата й се пълнят с пръст. Той вдигна поглед чак когато беше сигурен, че земята е погълнала тялото напълно. Зад гърба му слънцето вече се бе показало и бе нашарило небето с червени и оранжеви ивици.

Майка му пусна завесите и се отдалечи от прозореца.

Той влезе да измие кървавите следи от себе си.

Наоми Хана стоеше на ръба на скалата, а морският вятър я блъскаше в гърдите, сякаш я буташе назад, за да не скочи. Трябваше само да се облегне на него и да почака да стихне, за да се понесе напред към пропастта.

Представяше си, че й е по-лесно, отколкото на другите отчаяни души, които са решили да сложат край на живота си, защото не виждаше разстоянието, от което щеше да полети. Слепотата обикновено не беше преимущество, но застанала пред лицето на смъртта, Наоми беше благодарна, че живее в тъмнина.

Заслуша се в разбиващите се в скалата вълни. Звукът гърмеше в ушите й като подигравка. „Скачай, страхливке! Скачай!“

Може би вълните щяха да проявят милост, да я повлекат надолу по течението и да я подмятат по скалистото дъно, докато вратът й се счупи бързо и неусетно. Но Наоми не бе научена да чака милост.

Тя сви пръсти около ръба на скалата и натискът им отрони малко пръст и чакъл от нея. Трябваше й само секунда смелост, за да пристъпи напред. Останалото беше работа на гравитацията.

Някой щеше да намери дрехите и обувките й на върха на скалата и да разбере, че е скочила. Нямаше да се налага да мият и чистят плажа от парчета плат, останали заплетени между водораслите и скалите. Някой щеше да намери прощалното писмо в джоба й — осеяно с тъмни петна от случайно падналите върху хартията сълзи, и да разчете разкривените по страницата думи, написани с почерк на малко дете. Никой нямаше да си прави труда да издирва подутото й от водата тяло. За него щеше да се погрижи морето.

Макс тичаше по поляната зад нея в гонене на зайци, опашката му беше мокра от росата.

Хората ще му помогнат, помисли си тя. Лесно ще ме забрави.