Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Мъжът играеше на двадесет и едно, като залагаше по сто хиляди долара на раздаване. До него седеше само една жена. Масата беше оградена с шнур. Наоколо се беше насъбрала цяла тълпа любопитни. Охраната се опитваше да разпръсне хората.

— Той губи — каза турист, дошъл за един ден. — Изгуби едно след друго десет раздавания.

Един милион долара.

А аз поглеждах към мястото на масата за три долара.

Тълпата ме привличаше, мъжът — също. Той изглеждаше внушително. Чернокос, черни мустаци, черен костюм. Висок, изправен, красив, създаден да властва.

По външния му вид несъмнено личеше, че е арабин — принц или член на кралско семейство в далечна пустинна държава с богатство от стотици милиони, а може би няколко милиарда.

„Кралска особа със сигурност“, помислих си. Мъжът беше студен, недостижим и величествен.

— Мърдай, мърдай — викаха хората от охраната.

Но аз бях твърде омаян и запленен, за да помръдна. Времето за мен като че ли бе спряло. Това беше дан към излишъка, победа на изобилието. Значи, имало такива хора в края на краищата. Хора, които наистина залагат толкова пари.

Той започна да си възвръща милиона, който беше загубил — и спечели още. Дори направи двадесет и едно два пъти последователно.

— Добър удар — възхити се крупието. Единствено в хазарта късметът се смяташе за умение .

Мъжът кимна, но някак неохотно. Предположих, че не говори английски. Или беше прекалено въодушевен, за да приеме, че го хвалят. Нищо не можеше да развълнува такъв човек. Очевидно имаше достатъчно пари, за да притежава всичко, което би го изкушило — вещи със сигурност, но и хора може би. Той нямаше нищо общо с нас, останалите, с изключение на това, че беше смъртен, но дори и това стоеше под въпрос.

Продължаваше да печели. Но независимо дали печелеше, или губеше, беше непроницаем. Имаше лице на принц — мъжествено, но същевременно изящно, с остри черти, като че ли изваяно от арабските пясъци. Ръцете му бяха красиви, сякаш създадени да заповядват с леко помръдване на китката.

За мен, писача на речи, с облагаем доход тридесет и една хиляди годишно, това представление беше удивително. От всички онези жетони, които се прехвърляха така чевръсто и небрежно между мъжа и банката, един-единствен би ми позволил да напусна работата си и да се включа в издирването на Давид, да платя нечие колежанско образование или дори нечий бял дроб, бъбрек, сърце… живот!

Въпреки всичко не изпитвах завист, нито отвращение. Бях твърде зашеметен, за да изпитвам каквото и да е освен уважение. В края на краищата не съм присъствал, когато Господ е раздавал парите. А този човек е присъствал!

Чудех се обаче що за човек е този, който умееше така да омаловажава голямото, който можеше да прахоса за миг толкова, колкото другите не можеха да съберат за цял живот? Да си богат е едно, но това — това беше божествено!

Сто хиляди долара на раздаване излизаше от рамките на хазарта. Това по-скоро наподобяваше съзидание, разместване на земните пластове, мятащи се планини и морета в надпревара за изключителното право на господство.

Кой беше този човек?

— Печели — каза туристът.

Повечето хора от тълпата наблюдаваха смирено и мълчаливо, в страхопочитание, като хипнотизирани от могъщия арабин.

Що се отнася до мен, това място и игрите на риска ми бяха добре известни. Бях виждал и преди да залагат огромни суми, но не и по такъв възвишен начин, а това заслужаваше вниманието ми.

Нима не бих се спрял при вида на Бетовен? Онова, което Бетовен представляваше за музиката, този човек очевидно представляваше за парите. Така както музиката, литературата и изкуството говорят за миналото, така и парите говорят за настоящето. Ние залагаме милиарди по борси, лотарии и казина, като по този начин характеризираме културата си. Нашата култура са парите. Нашите положителни герои са милионерите и милиардерите.

Критичен? Не и аз. От този свят съм, нали?

Идвах често тук, за да ударя голямата печалба и макар че това все още не се беше случило, надявах се, че ще стане, ако не този, то следващия път, а ето ти сега този арабин.

Въпреки че бях зад стената от хора, далече от него, почувствах нещо странно — някакво родство с този човек. Може би това беше само естествен копнеж да бъда там с него, в центъра на живота.

Или пък действително имаше някакъв контакт, защото всеки път, когато отстъпвах назад, за да се опитам да поиграя, забелязвах, че главата му бавно се завърта към мен, като че ли ме призоваваше да отида при него.